Всъщност бяха по-скоро четири. „Пак е напушена“ — помисли си неодобрително Карълайн, а после додаде наум с по-голямо великодушие: „Но кой ли би я обвинил? Била е сама с Дейвид“.
Но на глас каза само:
— Леле, доста по-дълго от обикновено. Какво прави тя?
Дженифър я изгледа странно.
— Търси Бащата, разбира се. Ти какво си мислеше?
Карълайн сви рамене.
— То никога не се знае. — Точно както Майкъл прекарваше повечето си време с животни, Маргарет сега се чувстваше най-уютно сред мъртъвците. — И извади ли късмет?
— Скоро ще видим — отвърна Дженифър и впери очи в купчината камъни. Карълайн схвана намека, отиде до камарата и награби един средно голям камък. Заработиха в мълчание — бързо, опитно и оперативно. Щом и тримата се заловиха, не след дълго купчината изчезна, разпръсната из околните шубраци. Земята под нея се бе слегнала съвсем мъничко след погребението и все още беше относително рохкава. Коленичиха и заровиха в нея с ръце. Около педя по-надолу ги лъхна силната воня от тялото на Маргарет. На Карълайн, която отдавна не беше правила това, й се догади и тя потисна позива за повръщане. Внимаваше много Дейвид да не забележи. Когато дупката стана дълбока към две стъпки, тя напипа нещо клисаво.
— Напипах я — съобщи.
Майкъл й помогна да разхвърлят пръстта. Маргарет беше подута, лилава и се разлагаше. Очните й кухини гъмжаха от червеи. Дженифър се измъкна от гроба и тръгна да си събира нещата. Щом разкриха лицето и ръцете на Маргарет, Карълайн и Майкъл, без да губят време, изскочиха от ямата.
Дженифър извади от торбата си сребърна луличка, запали и с кибритена клечка и дръпна силно. После въздъхна, скокна долу и се залови за работа. Напушена или не, тя беше много даровита. Преди година Бащата й направи върховния комплимент — връчил й белия шарф на изцелението и сега тя, а не Бащата, бе господар на своя каталог. Единствено на нея от всички тях й бе оказана тази почит.
Този път смъртоносната рана представляваше вертикална траншея в сърцето на Маргарет, широка и дълбока точно колкото острието на Дейвидовия нож. Дженифър яхна трупа, наложи ръката си върху раната и я задържа колкото три вдишвания. Карълайн наблюдаваше това с интерес и отбелязваше етапите, когато Дженифър промълвяваше едва чуто „разум“, „тяло“ и „дух“. Внимаваше външно да не се издаде с нищо. Да изучаваш нещо извън каталога си беше… ами, не беше хубаво да те изловят, че се занимаваш с това.
Майкъл мина от другата страна на поляната, по-далече от вонята, и засмян започна да се боричка с пумите си. На останалите не обръщаше внимание. Карълайн седна и се подпря на един от бронзовите крака на бика, достатъчно близо до Дженифър, за да я наблюдава как работи. Когато Дженифър отдръпна дланта си, раната в гърдите на Маргарет бе изчезнала.
Дженифър се изправи в гроба. Карълайн се досети, че е, за да си поеме чист въздух, а не с някаква целебна цел. И тук вонята беше тежка, а в ямата обаче сигурно беше направо съкрушителна. Дженифър вдъхна дълбоко и пак се отпусна на колене. Напрегна чело, махна повечето насекоми, коленичи и положи топлите си устни върху студената уста на Маргарет. Задържа целувката колкото три вдишвания, отдръпна се задавена и се зае да втрива разнообразни мехлеми в кожата на Маргарет. Интересно, че нанасяше мехлема по образец на глифите на писмения пелапи — първо „стремеж“, после „възприятие“ и най-сетне „разкаяние“.
Когато това приключи, Дженифър стана, измъкна се от гроба и тръгна към Карълайн и Майкъл, но след две крачки разтвори широко очи. Закри уста с ръка, стрелна се в шубраците и повърна. Щом изпразни стомаха си, отиде при Карълайн. Вървеше по-бавно и по-колебливо отпреди. Тънък слой пот лъщеше на челото й.
— Гадно ли е? — попита Карълайн.
Вместо отговор Дженифър извърна глава и се изплю. Седна до Карълайн и отпусна глава на рамото й. После извади сребърната си луличка — американска, подарък от Карълайн — и пак я запали. Димът от марихуана, гъст и благ, се разстла над поляната. Поднесе луличката на Карълайн.
— Не, благодаря.
Дженифър сви рамене и си дръпна втори път, по-силно. Отблясък от пламъчето на лулата лумна върху излъскания бронзов корем на бика.
— Понякога се чудя…
— Какво се чудиш?
— Дали трябва да си правим труда. Да търсим Бащата де.
Карълайн се отдръпна.
— Сериозно ли говориш?