— Да. Аз… — Дженифър въздъхна. — Не. Може би. Не знам. Просто… чудя се. Наистина ли ще е чак толкова по-зле? Ако просто… я зарежем тази работа? Да оставим Херцога или който и да било там да надделее?
— Ако Херцогът се оправи дотолкова, че да прояде пак, сложните форми на живот ще минат в историята. И няма да отнеме много време. Към пет години сигурно. Може и десет.
— Да, знам. — Дженифър пак разпали лулата. — И вместо това имаме Бащата. Херцогът… той поне ще го свърши безболезнено. Дори мирно.
Карълайн направи кисела физиономия, а после се усмихна.
— Тежички седмици си изкарала с Дейвид, а?
— Не, не е това… — отвърна Дженифър. — Абе, може и да е. Да, тежички си бяха, да му се не видят и седмиците, като отвори дума за тях. Ама ти къде беше? Помощта ти щеше да ми е от полза.
Карълайн я потупа по рамото.
— Извинявай. Я дай насам. — Дженифър й подаде лулата и тя си дръпна лекичко.
— При все това — обади се Дженифър, — изобщо ли не те бърка? Сериозно те питам.
— Какво?
Дженифър размаха ръка — жестът й обхвана гроба, Гарисън Оукс, бика.
— Всичкото това.
Карълайн се позамисли.
— Не. Не, наистина. Вече не. — Тя огледа косата на Дженифър, извади един червей и той се загърчи върху пръста й. — Навремето ме бъркаше, но се нагодих. — Тя смачка червея. — Почти към всичко можеш да се нагодиш.
— Ти може би да. — Тя си взе лулата. — Понякога си мисля, че само ние двете все още сме с всичкия си.
На Карълайн й мина през ум да потупа Дженифър по рамото, да я прегърне или нещо такова, но се отказа. В този разговор нежностите вече й идваха свръх мяра. Вместо това реши да смени темата и кимна към гроба:
— Колко време ще мине, докато…?
— Не съм сигурна — отвърна Дженифър. — Вероятно доста. Никога преди не е прекарвала под земята толкова дълго време. — Тя отново разкриви лице и се изплю. — Бляк.
— Ето — рече Карълайн. — Донесох ти нещо. — Разрови се в найлоновата пазарска торбичка и извади полупразна бутилка листерин.
Дженифър я пое.
— Какво е това?
— Отпий и се изжабуркай. Не го гълтай. След няколко секунди го изплюй.
Дженифър го огледа със съмнение — опитваше се да разбере дали не я будалкат.
— Довери ми се — настоя Карълайн.
Дженифър се подвоуми, после отпи. И се облещи.
— Изжабуркай се — рече Карълайн и показа, като изду първо лявата си буза, а после дясната. Дженифър я изимитира.
— А сега го изплюй. — Дженифър го изпълни. — По-добре ли си?
— Еха! — възкликна Дженифър. — Това е… — Тя се озърна към Дейвид през рамо. Той не гледаше, но тя сниши глас за всеки случай. — Изумително! Обикновено ми отнема часове да прогоня тоя вкус от устата си!
— Знам — отвърна Карълайн. — Това е, американско. Нарича се освежител за уста.
Дженифър прокара пръсти по етикета с изражение на детинска почуда. После с видима неохота върна бутилката на Карълайн.
— Не — рече Карълайн. — Задръж я. За тебе го взех.
Дженифър не каза нищо, но се усмихна.
— Приключи ли?
Дженифър кимна.
— Така мисля. Маргарет е готова, във всеки случай. Тя чу призива. — Повиши глас. — Дейвид? Друго ще има ли?
Дейвид им бе обърнал гръб — стоеше на ръба на пропастта, загледан над Шосе 78 към входа на Гарисън Оукс. Махна разсеяно с ръка.
Дженифър сви рамене.
— Това май означава, че съм приключила. — Тя се обърна към Карълайн. — Та, ти как мислиш?
— Не съм убедена — отвърна Карълайн. — Бащата, и да е сред американците, аз не мога да го намеря. Ти научи ли нещо?
— Майкъл казва, че го няма и сред зверовете, живи или мъртви.
— А другите?
Дженифър вдигна рамене.
— Засега сме само ние тримата. Скоро ще дойдат и те. — Тя се изтегна на тревата и положи глава в скута на Карълайн. — Благодаря ти за… Как го нарече?
— Листерин.
— Лис-те-рин — повтори Дженифър. — Благодаря ти. — Тя отвори очи.
Целия следобед останалите библиотекари пристигаха по един, по двама. Някои носеха товари. Алисия държеше черната свещ, която гореше все така, както бе горяла и в златните руини на края на времето. Рейчъл и призрачните й деца си шепнеха помежду си за разни бъдещета, които никога нямаше да се сбъднат. Близнаците Питър и Ричард гледаха съсредоточено как библиотекарите запълват дванайсетте точки в тесния кръг и изучаваха някакъв по-дълбинен порядък, за който всички останали бяха слепи. Потта по абаносовата им кожа блестеше на светлината на огъня.