Най-сетне току преди залез Маргарет протегна към светлината бледа, разтреперана ръка.
— Тя се завърна — обяви Дженифър, без да се обръща към никого конкретно.
Дейвид отиде усмихнат при гроба, посегна и хвана Маргарет за ръка. С помощта му тя се изправи на треперещите си крака, а край нея се посипа пръст. Дейвид я измъкна от ямата.
— Здравей, любов моя!
Тя застана пред него — стигаше му едва до гърдите — и отметна глава с усмивка. Дейвид изтръска пръстта от нея, доколкото можа, после я прихвана за хълбоците, вдигна я и я целуна страстно и продължително. Малките й ходила увиснаха на педя над черната земя. Карълайн осъзна, че не може да се досети каква е била на цвят дрехата, с която бе погребана Маргарет. Би могла да е пепелявосива или в избелелите телесни нюанси на детска кукла, оставена твърде дълго на слънце. Каквато и да е била тази багра, тя успешно се беше омесила с цвета на самата Маргарет. „Тя вече почти не е тук. От нея е останала само миризмата.“
Маргарет се поолюля, после седна в купчината мека пръст до гроба. Дейвид й намигна и прокара език по зъбите си. Маргарет се изкикоти. Дженифър пак се задави.
Дейвид приклекна до любимата си и разроши прашната й черна коса.
— Е? — подвикна той на Ричард, Питър и останалите. — Какво чакате? Всички вече сме тук. Заемете местата си.
Събраха се в подобие на кръг. Карълайн наблюдаваше Дейвид. Той огледа нервно бика и накрая застана така, че да е с гръб към него. „Дори и сега не му се ще да го поглежда.“ Не че го обвиняваше.
— Много добре — рече той. — Всички вие разполагахте с един месец. Кой има отговори за мен?
Никой не проговори.
— Маргарет? Къде е Бащата?
— Не знам — отвърна тя. — Не е в забравените земи. Не скита из далечния мрак.
— Значи не е мъртъв.
— Навярно не е.
— Навярно? Какво означава това?
Маргарет дълго не проговори.
— Ако е умрял в Библиотеката, ще е другояче.
— Как другояче? Няма да отиде в забравените земи?
— Не.
— А какво?
Маргарет доби хитър вид.
— Не бива да казвам.
Дейвид разтърка слепоочията си.
— Виж, не те моля да говориш за каталога си, но… От много време го няма. Трябва да обмислим всички вероятности. Само в най-общи линии, какво би се случило, ако той е умрял вътре в Библиотеката? Щеше ли да…
— Не ставай смешен! — гласът на Карълайн прозвуча почти като крясък. Лицето й пламтеше. — Бащата не може да е мъртъв — нито в Библиотеката, нито никъде другаде, дявол да го вземе! — Другите зашушнаха одобрително. — Той… Той е Бащата.
Лицето на Дейвид помръкна, но той остави репликата й без внимание.
— Маргарет? Ти как мислиш?
Маргарет сви рамене, съвсем незаинтересовано.
— Карълайн сигурно е права.
— Ммм… — Като че не беше убеден. — Рейчъл? Къде е Бащата?
— Не знаем — отвърна тя и посочи с разперени ръце безмълвните редици от призрачни деца, строени зад нея. — Не е и в нито едно възможно бъдеще, видимо за нас.
— Алисия? А непосредственото бъдеще? Той там ли е?
— Не. — Тя разроши нервно афроприческата си. — Проверих чак до топлинната смърт на обикновения космос. Нищо.
— Няма го в нито едно бъдеще и не е мъртъв. Как е възможно това?
Алисия и Рейчъл се спогледаха и вдигнаха рамене.
— Това действително е загадка — рече Рейчъл. — За мен е необяснима.
— Слаб отговор.
— Може би ти задаваш неправилните въпроси.
— Нима? — Дейвид отиде при нея с опасна усмивка, мускулите на челюстите му играеха. — Сериозно?
Рейчъл пребледня.
— Не исках да кажа…
Дейвид я остави да се поунижава, а после допря пръст до устните й.
— После. — Тя се свлече на земята, видимо разтреперана на лунната светлина.
— Питър, ти би трябвало да се оправяш добре с всичките тия абстрактни дивотии. Числа и тем подобни. Какво мислиш?
Питър се поколеба.
— Съществуват аспекти на Бащиния труд, които никога не ми е било позволено да зърна…
— Бащата укриваше разни неща от всеки от нас. Отговори на въпроса ми.