Александър Карапанчев
Бик
Току-що станал, Ф. трепереше до прозореца. Рано сутрин самотата му бе най-смазваща; през деня и късно нощем, когато кашляше над ръкописите си, тя се избистряше. Стори му се, че прозорците отсреща за миг го погледнаха. Тясна елипса на изпито лице, застинали в размисъл очи и щръкнали настрани уши, които по шаржовете му щяха да изглеждат гигантски, разперени от конвулсивен страх.
Врани грачеха угнетено. Неизвестно откъде тътнеше заплаха. Огромните конструкции на облаци, цяла нощ сепвани от смътни видения и промяна на гледната точка, може би бяха усетили неговия снощен кошмар. Не за пръв път го навестяваха кошмари, не за пръв път ги превръщаше в притчи. Небето червенееше над света анемично, ламаринено, безпомощно.
Безпределната самота, подправена с представи, още по-силно скова Ф. Канцеларии, където денят почти не надниква; деспотичен баща, ненавиждащ го заради хилавостта; кървави храчки, неприспособимост и обилие от мотиви, душащи всяка инициатива в сърцето му на отчужден даже от себе си човек. Чувстваше, че му остава малко и финалът ще облекчи натрупаните болки.
Зората мудно изтляваше. Улиците бяха покрити с мъртвешко-блед глух скреж. Сиво-черни здания се губеха неизмерими в мъглата. Бикът; приятелят. Още веднъж щеше да изчерпи човешката надежда, но нима докрай това бе по силите някому? Ф. седна пред писалището, перото изскимтя в мастилницата. Заглавие: „Бик“. Колкото и да го терзаеше, все пак творчеството беше единственият му отдушник. Какво сънува снощи?
…Нямаше сезон; хората бяха размити сенки; нямаше нищо светло, енергично в тунела на новата дисекция, където навлезе. Заедно с приятеля М. отиде на зоопарк. Експресионистично-дръзки афиши уведомяваха, че в столицата гостува с редки колекции прочутата фирма „Есперанца“.
Отидоха, защото не искаха да остават сами със себе си; за да правят нещо, независимо че го намираха абсолютно безсмислено. Унило минаваха край клетките, а животните спяха тъпо, или им хвърляха натежал от безразличие поглед. Излишни бяха пищните реклами; обществото така бе притиснало Ф. между гранясалите си механизми, че той — гол сред облечени — не таеше дори надежда и толкоз силно не вярваше, че по-късно щеше да повлече и други в своята ледена бездна. Напразно някакъв служител им крещеше през хроничната гримаса на усмивката си: „Господа, моля ви се, тази маймуна не е проста, тя е образована напълно и написа отчет за Академията… Моля ви се, господа, обърнете внимание — тази мишка се нарича Жозефина, тя е най-известната певица на мишия народ…“ Защо ги убеждават, че „Есперанца“ не притежава нито един обикновен екземпляр, че даже животните вече са загубили естествения си облик? Нима това е важно? Щом са дошли, по-добре: тишина.
М. пъхна няколко крони на служителя. Той криво се ухили и, отдалечавайки се, мърмореше: „Господата грешат, «Есперанца» няма тук…“ И докато обикаляха, двамата чуваха гласа му — трополящ отвред като нескончаем дъжд върху тенекиен перваз.
Но бяха в зоопарка; нищичко не можеше да се промени. Вината им бе жива, стара колкото тях. Не пропуснаха нито една клетка.
В забравен кафез лежеше човеко-скелет. На табелката пишеше, че субектът е майстор на гладуването и от години не е слагал троха в устата си. По трапезата на своя век той не намираше ястие, годно да възбуди апетита му. Надзърнаха през олющения, мазен от пипане геоскоп, за да видят гигантска къртица, също неоценим уникат на „Есперанца“. Тя усърдно риеше тунели и час по час вдигаше зурла, ослушвайки се да не би някой да е срутил брънка от лабиринта й, в който се бе впримчила сама. Макар на геоскопа да не можеше да се вярва много, стори им се, че къртицата е полудяла от въображаемо преследване и се мята като стисната в чудовищни клещи.
Това не развали настроението на приятелите. Нищо нямаше сила да пръсне обелките от човешко настроение, болно мъждукащо у тях. Няколкото искрици предчувствие за окончателно освобождение излъчваха по-скоро фантазна топлина. Ф. се изплю, задушаван от праха под неуверените им стъпки. Спътникът му погледна храчката: кървава! Необратимо; дори надеждата се беше отчаяла от Ф.
В стъклена кула висяха медузи. Ако човек се поспреше, можеше да забележи как оскъдната светлина на деня стопява медузите, те се разсейват във водата, а на равни интервали от един кран шляпват нови партиди.
Вече се умориха от безцелната обиколка. Наоколо трополеше дъждовният глас на служителя, той имаше други клиенти. Жадуваха тишина, да се свият в някое ъгълче, където липсва осветление, и да се самозабравят. Стигнаха до голяма постройка, ниска, тумбеста, в която зееше подобно пещера тъмен дълбок вход. И те влязоха. Удари ги мирис на загнило месо, на стара кръв. Озоваха се в зала с масивна като за слон желязна ограда.