Защо бяха изминали дългия тунел? Зад железата неясна купчина дишаше на пресекулки. Беше бик. И тежък сумрак, чиито молекули са сякаш паяци, озъбени плъхове; и съвсем сами, беззащитни.
Дано възнагради нелепите им усилия. М. бутна бика през металните пръти няколко пъти с бастуна си. А Ф. стоеше унесен, нима нещо се отнасяше до него? Все едно, всяка промяна е слязла в низшите области на Хадесовата империя. Бикът се размърда под острието, измуча жално, като че помоли — не ме закачайте! Но М. продължи своите опити. Животното бавно се изправи — все пак, атака — и погледна човека. М. започна да чертае някакви фигури в праха, напоен с дъх на вехта кръв. И грамадата следеше зорко фигурите, изведнъж се раздразни, насочи рога към „матадора“. Те обаче само застъргаха железните решетки.
Другият се вгледа в екземпляра на „Есперанца“. Той бе могъщ, отвратителен — вместо уста имаше огромна обрезка от кърваво черво. Защо го дразнят? Очертанията на оградата прекъсваха в гъст здрач. Звярът почна да кръстосва из клетката си. М. се смееше. Смехът му напомняше дъждовното тропане на бъбривия служител. Тук също не можеше да има тишина, спокойствие, самозабрава. Приятелят обикаляше — отвън, около оградата — и сипеше смътни думи върху бика, бутайки го с бастуна. Това остана абсолютно чуждо за Ф., той неподвижен ловеше с мутиралия си слух как отдалеч — и отвсякъде — прииждат, глухо и жестоко тътнат застрашителни звуци, с които всичко щеше да свърши. Искаше да предупреди спътника си, ала М., опиянен от солидната защита, се прехласваше. Да отслужи литургия на надеждата? Та тя отдавна бе сменила своя адрес! Човек и звяр кръжаха, сякаш се дебнеха. М. избухна в кикот, древната зала го превърна в страдалчески вопъл.
Неочаквано рязко бикът се наведе и излезе от оградата.
В тъмнината не бяха забелязали, че клетката таи свободен отвор.
Значи досега експонатът само се забавляваше. Разрил сплъстения прах, той почти служебно затича след М., който с всички сили хукна край оградата. Чудовището вече го догонваше, когато М. стигна отвора и се вмъкна вътре. Секунда — две по-късно бичата грамада влетя в клетката. Другият ги наблюдаваше как се преследват зад решетките, без да може да предприеме нещо. И не си спомняше кога надеждата избяга от него, а обществото го увлече между ненаситните си барабани. Ф. ридаеше беззвучно, изпъждайки светлия лъч от хиляди сърца, потърсили утеха в неговия пример. Той бе предвидил раждането единствено на онова, което щеше да бъде изгонено от живота. Със счепкали челюсти паяците и плъховете на сумрака се унищожаваха и прераждаха в нова гъмжаща чернота.
Щом навъртя една обиколка, приятелят му изскочи. Бикът — подир развяващите се пешове. Дълго се надбягваха: ту извън клетката, ту в дълбините й. Изглеждаше, че животното може всеки момент да докопа и разкъса „матадора“, но нарочно не се напряга докрая. Хрипове пълнеха цялото пространство.
Най-после звярът уморен отпусна кървавата обрезка-морда, заспа. М. изтупа дрехите си, сетне седна направо в праха; спътникът му чуваше неговото бясно чукащо сърце. Безкрайно почива М., вяло вторачен в бика, дето едва не му отне божията искра. Не му оставаше много, ала това щеше да бъде избавление. Нима можеше да се помогне някак на М.? Редкият експонат на „Есперанца“ хъркаше; чертите на желязната клетка се размиваха във вонящия мрак. Двамата като че забравиха: там някъде зее отвор, из който бикът може пак да налети. Смътните им сенки се отпечатваха по стените, подобни на ръждясали зъбчатки от безсънен механизъм. И не смилаше ли тогава човека дори собствената му сянка? Уж отдъхнал, М. отново се изтупа от прахоляците и без да каже нито дума на приятеля си, бързо тръгна по тунела навън. Повървя; и изведнъж затича.
Ф. тъкмо щеше да го последва, когато грамадата се събуди — ще речеш, че изобщо не бе заспивала, — за да се втурне след М. Всичко туй звярът извърши някак си пряко воля, някак служебно, сякаш всеки ден му се налагаше да изпълнява този ритуал. Не бе сън. Искаше да извика на М., да го предупреди. От устата му обаче не се отрони никакъв звук, пък не положи и най-слабите усилия за целта. Знаеше, че нищо не е подвластно на стремежите му. Страх и неверие изсмукваха всичките му фибри, оставяйки им едничка сила за съзерцание — без протест; и с напълно искрена душа.
Животното се сля с мрака в тунела. Ф. полека го следваше. Ловеше воплите и по тях възстановяваше гледката. Светлината на изхода ставаше все по-ярка, когато бикът застигна М. С един замах на рогата го подхвърли нагоре, така че „матадорът“ се удари в тавана и вече загубил съзнание, падна право върху вдигнатите остриета на звяра. Раните му върнаха разсъдъка. Той изкрещя плахо — стонът заглъхна в гълчавата на тропическите птици вън, в мокрия бъбреж на служителя — и времето пак потече равно като капки, хлъзгали от дъжда по тенекиен перваз, чезнещи в запусната каменоломна.