И Ф. различи изхода, видя там бика, надвесен над трупа на неговия стар приятел.
Чудовището флегматично отскубваше парчета от М., плюеше ги, без да обръща никакво внимание на минаващия човек. Човекът също не му обърна внимание; отбеляза само, че червовидната муцуна е станала още по-кървава и като я влачеше в прахоляка, квасейки го, бикът апатично, служебно се загуби към огромната си ръждива клетка. Вероятно щеше да заспи в очакване на други посетители. Ф. разбра, че всъщност за звяра няма значение дали някой ще го дразни, или ще го гледа смирен. Жертва винаги имаше. Това съвсем не беше просто както девиза „Не закачайте животните!“ И всички бяха виновни, оплетени в мрежите на митично съдопроизводство, чиито присъди са неотменими. Задмина трупа на приятеля си. Не можа и сега не можеше с нищо да му помогне. Излезе от тунела.
Нямаше сезон; нито часовници, нито проблясък на промяна. Въпреки гениалните видения и ридаещите кошмари нима от пречупените лъчи на надеждата би могло да му се направи сияещ ореол? Срещу него идваше тълпа нови посетители на спектакъла „Есперанца“. Прочутата фирма бе само едно колело от машината на онзи свят, който вече изтриваше инициала му от кресливите си афиши. Между тълпата ръкомахаше натрапникът, обливащ мирозданието с дъждовен здрач — нескончаем, ламаринен, болезнен. Тези хора, загубили своите свойства поради липса на въображение, бяха чужди на Ф. и той им беше отдавна чужд, също като на всички през живота си. Не ги предупреди за бика — трябваше ли; щеше ли да се измени нещо с това?
Преди да напусне зоопарка, надзърна повторно в геоскопа. Гигантската къртица неуморно риеше тайни тунели. Тя все не можеше да бъде сигурна, че напълно се е скрила от приближаващия враг, за чието нашествие се ослушваше напрегнато. Може пък да е оглушала и смъртта внезапно ще я грабне. От крана в стъклената кула шляпна свежа партида медузи.
Портата на зоопарка тракна зад гърба му.
…Ф. се разкърши, отиде до прозореца. Студената зора се беше стопила; комините пушеха: и дим, и небе имаха почти еднакъв сив цвят, така че изглеждаше небето да влива по-мръсните си ивици през комините в къщите. Скрежът се бе стегнал още по-здраво — пратеник на вечните ледове, където и Ф. скоро щеше да изчезне гол. Почукаха гнусливо на вратата. Баща му го викаше на закуска, макар прекрасно да би минал без хилавия си син. Ф. промърмори, че не е станал и — извинявай, папа — ще полежи малко. Пантофите на стареца се отдалечиха с облекчение. Навярно сега с доволна усмивка си пъха кърпа под брадата, а млякото забулва с пара очичките, които тъй саркастично умеят да се впиват.
Върна се при писалището, помисли и скъса новата притча. Случайно парченце, паднало в мастилницата, лакомо почерня. Прелитайки, враните пищяха: „Кав-в! Кав-в!“ Постоя на стола, заслушан в тракането на приборите оттатък и във всичко друго в своя живот, и пак хвана перодръжката. Писецът лъщеше като зеница; в трапезарията издрънча поднос, припрени стъпки се смесиха с виковете на баща му. Написа на листа отново: „Бик“, след което дълго остана загледан през прозореца.