Мъчението му произлизаше и от това, че през последните няколко дни той не беше виждал Цанка, той я видя само в часа на тръгването си, за един миг само… Той не успя нито една дума да й каже, нито да чуе от нея. А имаха толкова неща да си кажат и изговорят преди раздялата. Тя му се мярна и изчезна като един сън. Да, истински сън наяве. Явно е, че тя, горката, бе се отскубнала крадишком да дойде да го изпрати и едвам свари; и когато нему се изгледаха очите за нея, нейното сърце също е премирало от мъка и нетърпение! И той сам, сам беше причината, дето са я задържали. Вчера той отиде при баща й, Миля Каражелев, чорбаджията, надут, гневлив и злорек селянин, но на часове с добро сърце, и го завари тощу-що изпращаше гости.
— Бай Мильо — каза Младен, — аз утре тръгвам с нашите запасни войници; дойдох да ти кажа прощавай като на по-стар и да ти искам благословията…
Милю чорбаджи се слиса. Дълги години той бе имал умраза с покойния Младенов баща, някогашен бунтовник — и такъв останал и докрай — човек с рядко упорита глава и непреклонен нрав. Милю го наричаше презрително „комита“ и покрай него не можеше да гледа и Младена, наследил с юначеството и бикоглавския характер на баща си и умразата му против чорбаджията… Отде доде той сега да иде да се прощава с него и да му иска благословията?
— Ще идеш, а? Хай на добър час, дано там те направят човек; покойният Райчо ви народи кучешки синове, бог да го прости — каза Милю.
— Бай Мильо, за тате лошо да не хортуваш… Стига му гриза костите приживе! — каза Младен с разтреперан глас.
— Е, какво искаш, бе чоджум? Ако отиваш, пръждосвай се по-скоро! — извика Милю, като устрели с ненавистен поглед момъка.
Младен не мигна. Грубостта на чорбаджията намери скала в неговата упоритост. Той каза решително:
— Аз ще се пръждосам, но преди да се пръждосам, искам да ти кажа две думи и тия думи хубаво да ги запомниш.
— Казвай да видим.
— Като се върна от службата, ако се върна жив…
— Е, ако се не върнеш жив? Ще стане кокоша жалба в махалата ни! — пресече го грубо Милю.
— Като се върна жив, аз ще ти искам Цанка… Дотогава да я не даваш другиму.
Като чу тая дързост, Милю втренчи очи в момъка, за да го види не гаври ли се с него; но в Младеновия поглед не се четеше смях, а една смела решителност. Тогава Милювата ярост избухна в презрение.
— А бе, пъси сине, ти искаш чуждите дъщери, ами тебе кой те иска, просек въшкави! Я го виж, те го пъдят от селото, той пита за поповата къща!…
— Мене ме иска Цанка, ние се любим — издума развълнуван Младен и свали надолу очи.
Чорбаджи Милю вместо отговор викна, та се изсмя колкото му глас държеше, мушна ръцете си в джебовете на потурите и се запъти нататък.
— Цанка да държиш, чуваш ли? — извика Младен със задъхан глас и прибледнял от ярост. — Ще те направя на прах и пепел!
И момъкът си тръгна, но той чуваше ясно зад себе си гръмогласните псувни на Миля чорбаджи:
— Хайдутин с хайдутин, проклетият син! От комита баща какво искаш да излезе? Пак комита!
Всичките тия неща минаха през ума на Младена и жестока злоба кипна в гърдите му.
— Аз ще го убия, ако я даде другиму, па и нея, и мене си! — избъбра той…
Но скоро мислите му се пренесоха на друга, по-нежна и успокоителна картина. Видя селото. Цяло спи то сега под звездното небе; рекичката ручи край високото плетище на Милювия двор, под увисналите клони на старите върби; край водата гъски дремят; всичко е тихо в двора; крушата само шумоли и фасулевите вейки шъпнат; до тях е сайвантът, дето стои станът; там си постила и спи Цанка. Сега всички къщни спят, но Цанка е будна, буден е неговият гълъб и мисли и той, и въздиша и той… Как ли се би зарадвала тя, ако чуеше гласа му, че я вика тихо, че й съсне в мрака; ако би го видяла пак и би останали сами и би си изприказвали сладко-сладко всичко, каквото имаха на душите си преди раздялата… и още колко радости! Тя би се измъкнала като змия от леглото си, без някой да сети… Тутакси една мисъл му дойде: дали не е възможно да иде да я види? До съмване има още шест-седем часа, време достатъчно за едно любовно свиждане на край света, а не на един час разстояние! В един миг той зема решението си. Сега вече нищо не би го спряло: огнена река да му се изпречеше, щеше да я мине; в крепост да се превърнеше плетът на Миля, щеше да влезе… Звездите мълчаливо трептяха на дълбокото лазурно небе. Пълна тишина царуваше наоколо. Нарушаваха я само няколко юнашки хъркания на дълбоко заспалите момци. Младен стана предпазливо и се запъти бързишката през полето надлъж по желязната линия. Скоро изчезна в полумрака на лятната нощ.