Полунощ минаваше, когато цял разтреперан от сладката среща Младен излизаше из селото, за да иде до станцията и оттам да фане по железния път. Дотука той от никого не бе виден, ни срещнат. Селото беше мъртво и пусто и това го благодареше; той желаеше да остане тайна неговото скришно ходене в село, както и причината му. Усещаше сега, че е престъпил солдашката дисциплина, че постъпката му е лудешка, но че е извън силите му да се въздържи от нея. Той бързаше, той не знаеше часа, страхуваше се да не би зората да го превари и той ускоряваше хода си… Вятърът се беше поусилил и глухо фучеше между плетищата и клоните на орехите. Когато Младен се намери на къра вече, една силна светлина блесна отляво. Той погледна: далеко в нивята жълти пламъци изскачаха из кръстците; вятърът развяваше пламъците и те префащаха нови снопове и кръстци и образуваха една пречупена пламенна река. Цялата околност светеше, пожарът се предаде и на една голяма купня със снопи и висок огнен стълб зализа въздуха, развяван на буйни езици от нарасналия вятър… В тоя миг Младен чу човешки стъпки наблизо, той погледна стреснато и видя две човешки фигури насреща си: то бяха на двама селяни от селото му; той чевръсто се дръпна и мина приведен зад едни храсти, уверен, че го не познаха отминалите селяни. Като се успокои с тая мисъл, Младен повървя малко, но пак се спря да види пожара. Той се изпълни от жалост пред тая картина. Тук загинваше безконечно количество човешка мъка, обръщаше се на пепел в няколко минути цяло богатство, създадено от труда на природата и на човека и никоя сила не беше в състояние да изтръгне из обятията на алчната стихия тоя сух и леснозапалим материал. Тоя пожар, причинен навярно от злосторник, се показа като едно лошо предзнаменование на Младена. Той продължи пътя си и дълго време още зловещото осветление го следеше. Той усети облекчение, когато една рътлина закри от погледа му съвсем зората от пожара. Когато пристигна при другарите си, той ги завари пак заспали дълбоко. Той се дръпна при тях сломен и заспа.
В това време зората фърляше първите си белизнави шипове по утихналото и забледняло небе.
По изгрев слънце влакът мина по направения мост и по обяд пусна войниците в града, който гонеха.
На другия ден надвечер повикаха Младена при офицерина му. Той се доста очуди от това повикване. Но очудването му се промени на смайване, когато влезе при началника си: там видя Цанкиния баща, Миля чорбаджи.
Той прибледня.
— Дали не са ме усетили? — помисли си той. — Не, никой не знае… Милю е дошъл да се плаче за думите, дето му хортувах… няма нищо страшно.
Лицето на офицерина беше строго. Милювото беше изкривено от ярост.
Младен се изправи неподвижен като статуя.
— Младен Райчов, когато нощес останахте при разваления мост, ти става ли да ходиш другаде някъде? — по-пита го офицеринът.
По това питане Младен разбра, че ходенето му в селото е станало известно; вероятно познали са го селяните, които го срещнаха нощес, и са го обадили. Той реши да не лъже, да изповяда престъплението си и храбро да изтегли наказанието си. Но само едно няма да каже: няма да обади за срещата си с Цанка! Не, той няма да срами момичето за нищо на света… Може да умре, но няма да каже. Решил това веднаж, той няма вече да отстъпи. Упорството му се преобърна в желязна воля. Младен беше един от ония корави наши селяни, надарени с твърд и непоклатим характер, които в последната война, в болниците, очудваха със свърхчовешко търпение и невъзмутимост, подложени под хирургическите инструменти.
На началниковото питане Младен отговори право, че е ставал и ходил до селото.
— Какво чини в село?
Младен мълчеше.
— Лъжеш, до село не си ходил, ами до нивите ми само! — извика Милю сърдито.
Младен падна в друга изненада. Значи срещата му с Цанка е останала тайна. Това го зарадва. Но защо тогава тоя гняв от Миля и какво иска да каже той? Той не разбираше.
— Защо си ходил на Милювата нива? — попита офицеринът, който не счете вече за нужно да го пита какво е правил в селото, понеже беше напълно убеден, че в селото не е ходил.
Сега чак Младен сети всичко: запалените кръстци са били Милювите и Милю него набежда в пожара, в такова страшно престъпление! Той се възмути при тая мисъл и отговори:
— Аз до село ходих само и никакви Милюви ниви не знам, нито съм дирил.