Нему му пак дойде на ума за двамата селяни; да, те са го наклопали!
Офицеринът се навъси.
— Какво си се заканвал завчера на негова милост? — попита той, като посочи Цанкиния баща.
Младен погледна смаяно.
— Какво се пулиш? — обади се Милю. — Питай го, питай, ваше благородие, не рече ли ми, че ще ме направи на прах и пепел?
— Отговаряй — каза офицеринът.
— Казах.
Тая прямота и откровеност позачудиха офицерина и му се харесаха. Младен спечели в симпатията му; но за жалост всичките обстоятелства говореха против него. За офицерина не оставаше ни сянка съмнение, че пред себе си вижда същия виновник на пожара.
— Отведи тогова на гауптвахта — заповяда той на вестовоя.
Когато изведоха Младена, офицеринът се обърна към Миля:
— Чудно, как това момче по вид и по характер не изглежда да…
— Цял палисвят, ваше благородие, нали ти се изповяда като пред духовник? От комита баща какъв син искаш? — пресече му живо думата Милю.
Офицеринът го изгледа строго и излезе.
По човеколюбиви съображения престъпникът беше предаден на гражданското углавно съдилище.
Никога съдба от подобен характер не стоеше по-ясна, не се гледа по-бързо и не се реши с по-чиста съвест от почтените съдии. Доказателствата за виновността на Младена бяха така ясни и необорими, щото сам защитникът, въпреки упоритото отказване на Младена, го счете за крив и се ограничи да иска за подсъдимия не оневинение, а по-слабо наказание… Осъдиха Младена на три години затвор.
………………………………………………………………………………………………………………………
Младен чезнеше вече пет месеца в затвора.
Един ден младият затворник се смая, когато видя, че подир старшия влезе в тъмницата му и Цанкиният баща.
— Младенчо — каза Милю запъхтян, — не грижи се веке, тебе те пускат, защото нищо не си бил крив, чедо… Станое, проклетникът, бил запалил кръстците ми, той сам си изказа. Хай да излазяш!
Младен погледна очуден. Старшият му потвърди същото. Той имал заповед от председателя на окръжния съд да го освободи.
— Прощаваш ли ме, синко, че аз те набедих? Аз ти искам прошка! — каза Милю с мирен и почти плачевен глас. — Защо не ни разправи, бе синко, тогава по-добре, да ни вразумиш? Тюх бре, какво направихме!
— Не казах ли ви, бай Мильо, че нито бях помирисал твоята нива?
— Сега вярвам… ами като те питаха в съдилището, защо не отговори дека си бил, кой те е видял в село?
Младен помисли, зачерви се, па каза:
— Защо не отговорих? За Цанка!
— Как за Цанка?
— Аз ходих да се прощавам с Цанка и си давахме клетва, че ще се земем… Можех ли да спомена аз името на Цанка, да го почерня?
Па погледна Миля в очите; но вместо сръдня той забеляза в тях друго изражение.
— Бе чоджум — каза му най-после, — та вие наздраво ли се любите с наша Цана? Затова се е тя такава опуйчила оттогава… Невидяло се макар… Хай цалувай ръка, та да ти я дам, да патаса светът.
— Добре правиш, че инак щях да я зема с юруш, по войнишки — каза Младен, като му цалува ръка.
Милю го погледна в очите:
— Ами щеше ли да ме запалиш, ако я бях дал другиму?
— Хай, хай, ти ме знаеш, бай Милю…
— Дядо, дядо казвай отсега нататък, не се бъркай, комита! — каза строго усмихнато Милю, като го извеждаше из вратата на тъмницата.
По волята на възрадвания чорбаджи Миля годявката на Младена с Цанка стана същата вечер, подир неделя — сватбата. Едновременно със сватбарския тъпан разнесе се из селото известието за обявяването на Сръбско-българската война.
На сутрешния ден Младен отпътува за бойното поле.
Ни от предумвания, ни от молби, ни от плачове на отчаяната млада невяста, от нищо не зе… Самото началство се съгласи да му даде неделя срок, но той упорствува. — Сега моята жена и род, и драгост, и господ е отечеството… Додето го гази душмански крак…
И тръгна — от една сватба на друга — кървава.
И вече се не върна: той остави юнашки кости на царибродските височини и млада булка под було още.
Цанка доби едно дете от него. Синеоко, хубаво ангелче, крещи до облаците и упорито като дявол.
Често дядо му, като го друса на ръце, казва му с цалувки по надутите бузки:
— Бащичко! Комита цял, комита бикоглав!
Сопот, 1891