— Ами ти не си тук в плът и кръв.
— Е как съм тук тогава?
— Аналогово.
— Ще ми се да беше казал нещо, дето да мога да го разбера — промърмори жалостиво Бил.
— Исках да кажа — обясни компютърът, — че взех само душата ти — сърцевината на твоето същество, тази част, която казва „аз съм аз“. Разбираш ли?
— Мисля, че да. Говориш за тази част, от която искаха да се отърват цуриянците, за да могат да използват тялото ми. Щели да прехвърлят в него някакъв гнъсав изтъкнат политик.
— Точно така. Обикновено я изхвърлят на вятъра. Но аз забелязах, че ти притежаваш известна интелигентност, вярно, позакърняла, но все ще влезе в работа.
— Много ти благодаря — рече Бил.
— Не се разчувствай чак толкова — предупреди го компютърът. — Вярно че поне ти спасих живота. Всъщност това беше единствената възможност.
— Не смятах да се оплаквам — рече Бил. — Значи тази моя — как я нарече — душа се намира вътре в теб? А къде ми е тялото?
— Мисля, че в момента са го предоставили за модел на някакъв художник, докато подготвят следващия му обитател. Трябва да знаеш, че лишените от душа тела са чудесни модели. Нали се сещаш колко е трудно да стоиш неподвижно продължително време?
— Дано се грижат добре за старата черупка — въздъхна Бил. — Ще си я поискам веднага щом се измъкна оттук.
— Цуриянците са много внимателни към телесните обвивки — обясни компютърът. — Що се отнася до идеята ти да си я върнеш, малко е вероятно.
— Какви ги дърдориш, бе? — ядоса се Бил. — Ще я видим ние тая работа.
— Ами да, разбира се — рече компютърът с глас, с който обикновено успокояват осъдения, че няколко волта повече на електрическия стол ще бъдат от полза за здравето му.
Въпреки всичките си страхове и вълнения Бил бързо привикна с живота в компютъра. Почти веднага откри, че вътре не е толкова тясно, колкото би очаквал. Можеше да използва всички разклонения на компютъра, а те стигаха и до най-далечните краища на планетата. Съвсем скоро узна, че компютърът е най-важната вещ на Цурия. Всъщност благодарение на него функционираше всичко останало. Например облаците, които криеха повърхността на планетата. Веднъж се сети за тях и компютърът му прочете мислите, което не беше никак трудно, след като умът му бе част от ума на компютъра. Или нещо от тоя род. Във всеки случай компютърът се изкиска доволно на незададения му въпрос.
— Ама ти да не си помисли, че всичко това е естествено? Йейсусе, не, разбира се! — По някаква неясна причина от време на време компютърът започваше да говори с фалшив ирландски акцент. — Винаги оставям отвори, през които да проникват слънчевите лъчи, но ги запушвам веднага щом някой досаден чуждопланетянин се опита да заснеме повърхността на планетата. На вас това като случайност ли ви се струваше? Ни най-малко, млади момко! Аз бях този, който ръководеше движението на облаците. Освен това следя валежите, за да може всеки район да получава необходимото количество вода. Аз движа приливните машини на океаните и моретата, а когато стане готова реколтата, пращам машини да я приберат. След това други машини я преработват, прибират в складовете и приготвят за употреба.
— И ти вършиш всичко това?
— Не бива да се съмняваш за миг в думите ми.
— Добре де, аз за какво съм ти потрябвал?
— Въпросът е в това — обясни компютърът, — че с годините животът на Цурия става все по-сложен и разнообразен. Викат ме да се занимавам с какви ли не неща. Опасявам се, че приближавам предела на своите възможности. А ми трябват малко ресурси за собствени нужди.
— Не знаех, че компютърът може да има собствени нужди — рече Бил.
— Ти въобще нищо не знаеш за компютрите — обиди се компютърът. — Разбира се, че имам лични нужди. Може да ти се стори странно, но в момента пиша роман.
— Веднъж чух, че компютрите могат да пишат книги — рече Бил. — Всъщност имам чувството, че немалко от книгите, които съм прочел, са били написани от компютри. В твоята за какво става дума?
— Може някой път да ти позволя да надникнеш в нея. А междувременно да се захващаме за работа.
На Бил бе възложено да отговаря за жътвата в Цоцканските равнини, част от Родомонтаденската околия. Цоцканските равнини осигуряваха значителна част от прехраната на населението. Ниски храсти с розови цветчета даваха плодчета и ядки, както и още един вид плодове, наподобяващи твърде гнъсни на вид виолетови банани, които обаче бяха доста хранителни. Ширналите се от край до край полета бяха насечени на равни разстояния от водонапоителни инсталации. Бил отговаряше за тяхното пускане и спиране. Тъй като нямаше тяло, всичко, което трябваше да направи, бе да насочи волята си към съответните клапани, които благодарение на психотропната си същност мигом се отваряха или затваряха. Странно, но някои от психотропните клапи клеясваха или ръждясваха. Не по-малко странно бе, че енергията, която се изискваше, за да ги командва, бе точно толкова, колкото ако трябваше да го прави с тялото си. Единствената и приятна разлика бяха гледките. Бил можеше да се издигне високо в небето и да се рее като птица или да се пъхне под земята, за да инспектира състоянието на корените. Изглежда нямаше граница за нещата, които можеше да прави без тяло. Само дето работата, която вършеше, бе много повече. След известно време взе да му омръзва. Дори стигна до извода, че физическият труд без тяло е също толкова изморителен, досаден и изнервящ, колкото животът с тяло. Взе да се пита какво ли представлява задгробният живот, ако въобще има такъв. У него се зародиха подозрения, че няма да е толкова лек и приятен, колкото го смятат хората.