Приятно беше да се размотава над Цоцканските полета, особено след като компютърът се бе погрижил да усеща топлината и студа, както и за кинестетичните аналози на всички останали сетива. Той знаеше, че това, което чувства, не е реално, но беше далеч по-добро, отколкото да не усеща нищо. Понякога следобед обичаше да изляга нематериалното си тяло на някоя затревена поляна в покрайнините на полето. С едно минимално нагаждане на аналоговите си рецептори долавяше тежкото ухание на влажна земя и цветовете. Компютърът дори добавяше музикално оформление на картината. Бил не си падаше кой знае колко по класиката, но компютърът му обясни, че растенията се развивали по-добре на фона на Моцарт. Бил не се оплакваше, макар че предпочиташе музика с повечко ритъм, на която може да си тактува с крак.
След известно време Цоцканските полета му омръзнаха и той започна да се скита по-надалеч. Компютърът бе свързан с всички части на планетата и Бил можеше да използва най-добрата транспортна система, която някога бе виждал. Дори движението по тези канали обаче изискваше изразходване на значителни количества енергия. Но Бил скоро откри аналога на акумулаторната раница и така беше в състояние да пътува, без да се грижи за енергийните си запаси.
Аналогът на енергийната раница се появи горе-долу по времето, когато срещна скуола. Това беше малък гризач, обитаващ полетата и горите на Цурия, който бе в състояние да общува с автономни компютърни проекции от вида на Бил. Скуолът не беше кой знае колко интелигентен — не повече от младо и умствено изостанало овчарско куче, но ставаше за компания. На ръст бе колкото земна катерица, приликата се поддържаше и от двете дълги пухкави опашки. Този забележителен пример за естествена мимикрия често го спасяваше от по-големите хищници, които — макар че обичаха да си похапват скуоли — се втрещяваха при вида на двете опашки и тогава дребният гризач съумяваше да се скрие. Скуолите живееха сред клонаците на кардифовите дървета — тези гиганти на горските простори и езерата. Не им беше лесно, тъй като природата не ги бе конструирала да живеят на дървета. Изглежда по въпроса за тях природата си бе наумила нещо друго, тъй като бяха снабдени с перки, хриле и рудиментарни крила. Би могло да се каже, че всъщност природата не е знаела точно как да постъпи със скуолите.
Бил срещна първия си скуол един ден, когато се изтягаше аналогово на чудесна зелена тревичка, мечтаейки си за някой мръсен комикс и добинбургер.
— Добър ден! — изцирика скуолът. — Ти май си нов тук, а?
— Ами да, така е — призна Бил.
— Полуавтоматичен ли си?
— Позна.
— Така си и мислех — рече скуолът. — Имаш точно такъв вид на ограничена компетентност. Не ти ли омръзна да поливаш градините?
— Омръзна ми — рече Бил. — Но това ми е работата.
— Зная — мъдро кимна скуолът. — Веднага познах, че си едно от разклоненията на компютъра.
— Аз пък не се мисля за такъв — рече обидено Бил. — Но може и да си прав. Да знаеш как ми се иска да си върна обратно тялото!
— Мда — отново кимна скуолът. — Хубаво нещо са черупките. Особено такива като моята, с две опашки. Искаш ли да те заведа в моята бърлога и да те почерпя с чай?
— С удоволствие — рече Бил, — само дето нямам тяло, с което да го поглъщам.
— Не бери грижа — рече скуолът. — Ще се преструваме. А ти ще имаш възможност да се запознаеш със семейството ми.
Скуолът се обърна и заприпка, а Бил литна след него. Скоро стигнаха затревената могила, където скуолът си бе устроил леговище. Започваше с голяма дупка в склона, която се виждаше отдалеч, тъй като скуолът я беше маркирал с широка бяла линия.
— Това пък за какво е? — попита Бил.