— Сигурно мога — потвърди Скалсиор. — Но имам това ужасно чувство дълбоко на дъното на мое въображаемо подсъзнание, че когато компютърът ни спипа отново, накара нас да ядем свещени лайна.
— Не виждам как ще стане, след като нямаме тела, които да накаже.
Скалсиор обмисля известно време за аспект.
— Кучосинче! Това напълно истина! Разбира се, той може наказва наши умове. Душевен камшик от бодлив тел и прочее.
— Стига само да не боли. А и как може — Бил се замисли за миг, — абе нека прави каквото си иска с мен, стига да не ми закача тялото.
Така Скалсиор се присъедини към Бил и двамата тръгнаха заедно да обикалят Цурия. Не след дълго стигнаха една особено красива страна, където слънцето грееше постоянно и имаше дълга пясъчна ивица, чиито брегове се плакнеха от кротък и спокоен океан.
— Виж колко е красиво — рече Бил.
— Хич тоз не ми харесва. Ние не трябва да сме тук, няма начин — мърмореше Скалсиор. — Това май Ройската околия.
— На мен пък местенцето ми харесва. Интересно как цуриянците не са се сетили да се заселят тук?
— Убиеш ме ако знам, хлапе — повдигна въображаемите си рамене Скалсиор. — Тоз може да е интересен за узнаване. Може обаче окаже се също опасен.
Не без известна неохота двамата напуснаха Ройската околия и се върнаха във вътрешността на континента. Докато се носеха към централния комплекс, където бе разположен цуриянският компютър, неочаквано уловиха трескаво и обезпокоително съобщение.
— Прилича ми на сигнал за помощ — рече Бил.
Приближиха се. Оказа се, че е гласът на самия цуриянски компютър. Той побърза да прибере Скалсиор и Бил във вътрешността си. Минаха по дълги завоести цилиндрични тунели и накрая се озоваха в яйцевидна стая, осветена от мержелееща светлина. Окъпа ги оранжево-синьо сияние. Бил забеляза, че в стаята има няколко диванчета и бюро. Не можеше да си обясни защо му е трябвало на компютъра да обзавежда с мебели тази въображаема стая дълбоко в сърцевината си. Застанал до него, Скалсиор пулсираше от безпокойство.
— Сега пише ни се много зле, знаех си аз, че стане така. Ох, гнъс! Не биваше позволявам ти да убеждаваш мен да гледам онзи шибан лайнян залив. Дали смяташ компютърът ще приеме мои извинения? А също мои искрено обещание никога повече да не прави така?
— Нека първо чуем какво има да ни каже — заяви мрачно Бил.
Малко след това компютърът се появи в стаята. Пристигането му беше доста впечатляващо, тъй като се спусна от някакво невидимо отворче в тавана под формата на ослепителна синкава светлина, която за миг трепна и угасна, а след това цъфна отново в облика на строг господин със синкав официален костюм и повдигнати с подплънки рамене, тънки мустачки и пенсне.
— Блюдолизци такива, как си позволихте да нарушавате заповедите ми? — прогърмя гласът на компютъра. — Забравиха ли замъглените ви останки от мозъци какво ви говорех за важността на вашата работа? От вас се иска да я вършите стриктно, бързо и без излишно помайване — инак ви чакат ужасни последствия.
— Това истина ли е? — попита грубо Бил.
— Да, гнъсните го взели, това е самата истина!
— И как смяташ да ни накажеш, след като нямаме тела? — подсмихна се Бил.
— Имам други начини — намекна лаконично компютърът. — Какво ще кажете за една кратка и неприятна демонстрацийка?
— О, моля теб недей! — проплака Скалсиор. — Всеки знае, че компютри са много голям, садистичен и крайно опасен. Което е причина да ги забраним на наш планета. Други компютри, разбира се, като теб благородни и почтени, са изключение от генерално правило. Приемам думата ти за факт. Слушай какво ще каже, готов съм да служа на теб като луд!
— В такъв случай ти, с треперещите колене и хленчещия глас, можеш да си вървиш — нареди с господарски глас компютърът. После се извърна към Бил. — Що се отнася до теб…
— Да — прекъсна го Бил. — Какво се отнася до мен?
— Нищо особено. Май няма начин да те спра. Я да видим какво мога да ти направя.
Изведнъж фигурата зад бюрото изчезна. Синкавата светлина бе сменена от яркочервена, накъсана от черни ленти. От стените започна да се стича неприятен секрет. От говорителите долетяха къркорещи звуци, подобно на ято комари, около главата на Бил закръжиха миниатюрни дяволчета с дълги раздвоени опашки и мънички тризъбци в ръце, които — макар да не го хапеха или боцкаха — съумяваха да му пречат да вижда. В същото време една от стените се плъзна встрани, разкривайки отвора на нажежена пещ, от която лъхаше нетърпима жега. Цялата тази гледка отдавна да беше подплашила някое същество с по-бедно въображение от Бил. Същевременно се беше отместила и отсрещната стена и зад нея се разкри арктическа ледена пустош, от която нахлу смразяващ кръвта вятър, носещ със себе си остри като стрели висулки. И двете видения работеха с пълна мощ и накъдето и да помръднеше Бил все се озоваваше по средата. Накрая забеляза мъничък проход между стените и се втурна към него. Отведе го при яма, пълна с лайна. Стените на ямата започнаха да се друсат.