Бил балансираше върху тясна дъска, прехвърлена през краищата на ямата, усещайки, че всеки миг ще тупне във вонящата й вътрешност. И в този миг, когато всичко изглеждаше изгубено, отнякъде прокънтя глас:
— Не позволявай на този копелдак да те прекърши!
— Кой говори? — попита разтреперано Бил.
— Аз съм, бе. Скуолът. Исках само да видя как я караш.
— Както сам виждаш — изпищя Бил, — хич не съм цъфнал.
— Май забелязах нещо подобно.
— Забеляза значи, тъпоумно двуопашато животинче! Я погледни по-добре. От едната страна ме пържи огън, от другата ме гони снежна буря, а единственият ми път за бягство минава през дупка с лайна.
— Сериозно? Глей колко интересно! — възкликна възхитено скуолът. — Не мога да ги видя тия нещица, разбира се, защото са само компютърни симулации и следователно не действат на простички създания като мен.
— Не можеш да ги видиш ли?
— Боя се, че не. Но ти вярвам, приятелче.
— Щом не можеш да ги видиш, значи ги няма! — извика развълнувано Бил. И в същия миг халюцинациите, виденията или каквото, гнъсните го взели, беше онова там — може би компютърни симулации — изчезнаха. Или може би си бяха останали, защото Бил виждаше бягащи по стените сенки, но за него те вече нямаха никакво значение, защото бе престанал да вярва в тях — под въздействие на глождещото го чувство, че се е оказал по-тъп и доверчив от един нещастен скуол.
След като изчезнаха халюцинациите, Бил забеляза, че вътрешността на компютъра също представлява симулирано пространство и вече не се налага да се чувства затворен вътре в него. Той пресече няколко стени, когато зад гърба му долетя гневен глас:
— Ти какво си мислиш, че правиш, бе?
— Чао, компютърчо — подметна Бил. — Мисля да си взема малка ваканция.
Компютърът избълва серия от проклятия, сред които Бил различи само едно „Ще съжаляваш“, но тъй като не можеше да му направи нищо, Бил просто го игнорира. Следван от подтичващия отзад скуол, той се отправи към ширналите се поля, за чието пръскане доскоро бе отговарял и където се бе запознал с хитрия гризач.
4.
Но Бил скоро откри, че няма да се отърве толкова лесно от компютъра. В края на краищата, колкото и да не му се искаше да го признае, нито дори да си го помисли, той все още бе част от него. Машината знаеше къде се намира във всеки един момент. Ужасно обичаше да се забавлява, като изчака Бил да изпадне в симулирана дрямка и след това да му се яви под формата на банши, за да го стресне с късащ нервите писък. Грижеше се да вали проливно навсякъде, където се появяваше Бил. Макар да беше безтелесен, което означаваше, че е и водонепроницаем, Бил се потискаше от гледката на надвиснали облаци и едрите шляпащи капки по повърхността на блатата, с които компютърът се стараеше да разкрасява околния пейзаж. Бил взе да се притеснява, че ще настине, след като краката му бяха непрестанно във вода. Този факт доказваше една стара теория на земните учени, според която настинката винаги идва откъм главата. Цялата тая блатно-тресавищна епопея започна страшно да му омръзва. Не само че беше хремясал, ами изглежда развиваше бронхит. Страхуваше се, че след него идва ред на пневмонията. Взе да се чуди дали въображаемо създание като него може да умре от въображаемо възпаление на белите дробове. Струваше му се напълно възможно.
На всичко отгоре не след дълго приятелчето му скуолът го помоли да си върви.
— Много си ми симпатичен — обясни скуолът, — но трябва да мисля и за семейството си. Вече две седмици леговището ми е заобиколено от мочурища. Малките циврят почти непрестанно. Бил, нали знаеш какво казват за това колко зле може да ти влияе потискащата обстановка? Защо не вземеш да заминеш нанякъде? За предпочитане по-далеч оттук. Може пък да откриеш някакъв начин да се отървеш от проклятието.
— Не е проклятие — обясни Бил. — Просто компютърът се държи свински.
— И според теб това не било проклятие? Чао, Бил, и не бързай да се връщаш при нас.
И така, Бил си тръгна. Или по-скоро, опита се да го направи, преди да открие, че компютърът му е орязал всички енергоизточници. Вече не можеше да лети леко и бързо с помощта на енергийната раница. Налагаше се да крета по земята. И макар да бе лишен от мускули в буквалния смисъл, усещаше, че нещо го боли. Болката идеше откъм краката и най-вече от алигаторския. Защото макар да бе само компютърна реконструкция, Бил все още притежаваше онзи проклет, зеленикав и завършващ със закривени нокти земноводен израстък.