— Никога! — изстена Бил, след което подсмръкна и се закашля. — Няма да се дам на тая лайняна машина! Не и аз, Бил мъжкарят! Оцелявал съм при далеч по-страшни обстоятелства, ха-ха! Аз съм роден да побеждавам! Няма да се дам! Напред!
Ободрен от тези мъжкарски глупости, той се изправи на крака и продължи да лъкатуши нататък, макар дробовете му да свистяха като парен локомотив, макар планините пред него да се издигаха още нагоре, разкривайки — при оглед отблизо — ледени върхове, между които свистеше смразяващият вятър, а Бил нямаше дори снегоходки. Добрите момчета побеждават! Винаги надървен!
Скоро и това вече не помагаше. Бил се отпусна изнурен, отчаян, свършен. Колкото и да е силен, как ще изкатери хлъзгавите заледени стени без алпийско оборудване…
Изведнъж си спомни за алигаторския крак! Да, разбира се, нали той завършваше с дълги закривени нокти. Естествени алпинистки котки, създадени в някоя лаборатория за биологични мутации. Още не му бе свършил късметът!
Бил смъкна нескопосаната партенка, с която бе обвил крака си заради метафоричния студ — най-смразяващия студ, който е имало някога. Изправи се, с един бос зелен крак и един обут, постоя така за момент, после — отправяйки предизвикателство към ветровете и поверявайки душата си на великия Трибунал в небесата, където рейнджърите получаваха своя последен медал — смъкна партенката и от другия крак. Макар че беше нормален човешки крак, Бил толкова отдавна не му бе подрязвал ноктите, че те също се забиваха в снежната покривка на стръмния планински склон. Той задраска нагоре, задъхан, ухилен, местейки поред ту единия, ту другия крак. С ръцете се вкопчваше в подаващите се изпод снега коренища и това му помагаше допълнително. Пълзеше нагоре по стръмния склон, а в небето взеха да разцъфват ярки светлини и из склоновете закънтяха звуците на „Тържествената увертюра 1812 г.“ И тогава, напълно неочаквано, той се озова на билото на планината. Беше стигнал до самия връх. Направи още една крачка, погледна надолу и дъхът му секна от гледката, която не бе очаквал и в най-смелите си сънища.
Защото там долу, в една естествена падина на склона, седеше не друг, а Пъхогаг. Пред него пламтеше огън, в който Пъхогаг подмяташе малки фосфоресциращи съчки. Именно огънят и съчките бяха източникът на сиянието, което бе привлякло вниманието на Бил.
— Пъхогаг! Какво правиш тук?
— Бил! Господи, колко се радвам да те видя!
Пъхогаг не изглеждаше никак променен от времето на последната им среща. Може би луничките му бяха поизпъкнали заради студа, или косата му — щръкнала изпод качулката на подплатеното яке — не изглеждаше чак толкова оранжева. Не беше невъзможно и на лицето му да са се появили още една или две бръчки. Ала въпреки тези промени — дело на неумолимия ход на времето, този зъл гримьор — това беше добрият стар Пъхогаг, някогашният приятел на Бил, човекът, готов на всичко, за да спечели любовта и уважението на другарите си или поне да ги накара да спрат да му се подиграват и присмиват.
Бил приседна до огъня. Фосфорът искреше и блещукаше, но Бил бе твърде измръзнал, за да усеща болката от изгарящите го на моменти искри. За първи път от много време усещаше топлина и беше сух (защото междувременно и предвидливо Пъхогаг бе разпънал малка двуместна палатка и дори бе поставил вътре котле с прясно стоплено на огнището месо). У Бил напираха въпроси и месото бе темата на един от тях. Както вече казахме, в този свят нямаше нищо истинско. Самият Бил не беше истински. Тялото му, онази част от него, която олицетворяваше реалното му съществуване, бе някъде другаде и той се надяваше да е на сигурно място. Създателят на тази фалшива реалност бе компютърът. Той диктуваше не само какво ще яде Бил, но как ще изглежда храната и какъв вкус ще има, с което определяше и реакциите му по време на хранене. Ако това бе самата истина — и Бил не виждаше причини да се съмнява в нея, тъй като си спомняше гледката на собственото си тяло, сгърчено на кушетката, докато душата се рееше над него преди компютърът да я засмуче и да я постави под своята власт. Та ако случаят беше точно такъв, как тогава Пъхогаг се бе наврял тук и по какъв начин бе успял да създаде своя собствена метафора на храна?