— Кои?
— Ами елените, де.
— Кажи ми как — произнесе Бил, който едва се сдържаше да не закрещи, — един проклет, въшлясал, гнъсав елен е попаднал в този компютър?
Пъхогаг се замисли.
— Може би по същия начин като нас.
Бил овладя клокочещите в гърлото му звуци и стисна юмруци.
— А би ли ми казал как ние попаднахме тук?
— Не ми го обясниха подробно.
— Опиши ми в най-общи линии.
— Бил, знаеш ли, че се държиш малко налудничаво. Искаш ли да се измъкнеш оттук, или не искаш?
— Е, добре — въздъхна мрачно Бил и за секунди се смъкна от назъбените висини на гнева до безрадостните дълбини на отчаянието. — Но имам гнъсавото усещане, че ще съжалявам за всичко това.
Той последва Пъхогаг надолу по склона. В началото му беше трудно, макар и не чак толкова, колкото докато се катереше. На няколко пъти потъва до кръста в снежни преспи и завиждаше на Пъхогаг, който се пързаляше отгоре им. Постепенно обаче го завладяха нови съмнения заради странния, почти нереален и грациозен начин, по който Пъхогаг преодоляваше препятствията. Бил взе да се пита кога един смотаняк престава да бъде такъв. Когато е контролиран от компютър, отговори си той.
Въпреки това продължаваше да го следва, защото нямаше къде да се дене. Може би имаше шанс, след като знаеше, че и Пъхогаг е рожба на компютъра. Или поне нямаше да позволи на гадната машина да се смее последна.
— Точно тук долу е — повика го Пъхогаг иззад едни дръвчета, които чернееха на фона на ослепително белия сняг.
— Кое е точно тук долу? — попита Бил.
— Помощта — отвърна Пъхогаг.
Свлякоха се през едно заснежено дере, след това задраскаха по заледените скали на отсрещния бряг. Бил бе толкова погълнат от усилието да се закрепи за стената, че не погледна нагоре, докато не стигнаха следващото било. После видя Пъхогаг, или онова, което претендираше да е неговият приятел — може би нямаше кой знае каква разлика между двете — да размахва ръце по странен начин, сякаш бяха гумени, напълно лишени от кости. Истинска компютърна анимация! Бил се престори, че не забелязва, защото не искаше Пъхогаг да разбере, че го е разкрил.
Той премести очи нагоре и забеляза на един далечен склон четири черни точки, които се местеха на фона на бялата пелена. Малко зад тях имаше и пета, по-голяма точка.
— Какво е това? — попита Бил.
— Приятели — отвърна Пъхогаг. — Те ще ни помогнат.
— Много хубаво — рече Бил и се огледа. Отвсякъде ги заобикаляха само заснежени върхове. Петте черни точки се приближаваха доста бързо към тях. Изглежда нямаше какво друго да правят, освен да ги чакат. Бил съжаляваше, че няма и други възможности.
— Кои са тия? — попита той.
— Позволете да ви представя — рече Пъхогаг тържествено. — Мъжагата с буйната кестенява коса и комбинезонът е командир Дърк, капитан на космическия кораб „Находчивост“.
— Никога не съм чувал за космически кораб „Находчивост“ — отвърна Бил. — Нов клас ли е?
— Не се тревожи — успокои го Пъхогаг. — Дърк и „Находчивост“ са на независимо командване. Корабът им е един от най-мощните в познатия космос. Ще видиш, че корабът ще ти хареса, Бил.
Бил не попита Пъхогаг как се е озовал на „Находчивост“. Предполагаше, че разполага с логично обяснение, каквото следваше да се очаква от една компютърна симулация.
— Кой е онзи със заострените уши?
— Това е Сплок, нощен обитател на планетата Фортинбрас II. Те са извънземни.
— Без майтап — рече подигравателно Бил.
— Но приятелски настроени извънземни — побърза да уточни Пъхогаг. — Сплок е много дружелюбен, макар на пръв поглед да не се държи така. Тъкмо исках да те предупредя.
— Щом е приятел, защо не се държи така?
— Фортинбрасиянците — обясни Пъхогаг — се прекланят пред безчувствеността. Колкото по-малко чувства проявяваш, толкова повече те харесват.
— Звучи страхотно. И как се забавляват?
— С изчисления — отвърна Пъхогаг.
— По-добре с тях, отколкото с мен — въздъхна Бил. Почти бяха стигнали групата. Малко преди да могат да се чуват обаче Пъхогаг добави изплашено:
— Между другото, Бил, за малко да забравя да ти кажа. Каквото и да правиш, избягвай шегички или дори намеци за заострени уши. И още нещо, даже по-важно…
Той млъкна, тъй като командир Дърк, който вървеше на няколко крачки пред останалите, се бе изравнил с тях и протягаше ръка. Бил се здрависа с него. Дърк имаше топла ръка и дружелюбни маниери, макар че Бил не хареса двуцветния му комбинезон — червено-кафяво и махагон не бяха любимите му цветове. Но от друга страна той не беше от хората, които следят модните тенденции.