— Ей такива са тези диваци — въздъхна Дърк. — Ще им пуснем приспивателни бомби. Така няма да могат да ни се разсърдят и ние ще правим каквото си искаме.
Бил не можеше да повярва на ушите си. Макар да си даваше сметка, че мълчанието е най-добрата политика, той не се сдържа и се обади:
— Чувал съм доста неща за вас, капитан Дърк, но не предполагах, че можете да постъпите така.
Дърк го награди с тънка и зла усмивка.
— Радвам се да го чуя, войнико, защото всъщност аз не съм никакъв Дърк. Аз съм анти-Дърк. Стражи, отведете този мъж в килията. Придумвачът ще те посети веднага щом се разправим с тази планета.
Килията, както Бил узна по-късно, бе създадена по модел на историческа затворническа килия, заснета на най-изостаналата планета, която някога е била откривана, малко преди самата планета да бъде разрушена. По каменните стени (докарани в космоса на солидна цена) се стичаше влага, гущери подаваха глави от пукнатините. Вместо тоалетна имаше скъсана хартиена чаша. Една цепнатина високо на стената осигуряваше единствения източник на светлина. Симулираните слънчеви лъчи започнаха да избледняват веднага щом натикаха Бил в килията. Цялата тази обстановка целеше да създава усещане за дълбоко отчаяние и пълна безнадеждност.
Бил се просна на пода и веднага захърка. Първо, защото искаше да съхрани и малкото сили, с които разполагаше. И второ, просто беше изморен. Не беше никак лесно за човек като него, привикнал здравата да си пийва, да катери заледени планини без нужното оборудване, като разчита само на един алигаторски крак.
Събуди се по-късно от тракане на ключ в ключалката. Вцепени се, като се сети, че идва да го навести придумвачът. Но беше само тъмничарят, който му носеше вечерята.
Той постави на пода чиния, покрита с грубо везана кърпа. Кой знае защо се ухили на Бил и след това излезе, като не забрави да заключи вратата отвън.
Бил отметна кърпата, за да види какво са му донесли. Върху подноса имаше две чинии. Едната съдържаше правоъгълно вещество, от което стърчаха червени и бели израстъци. Като помисли малко, Бил реши, че това е най-обикновен сандвич с шунка. Във втората чиния лежеше дълъг десетина сантиметра гущер, в който Бил незабавно разпозна мрън — смъртния враг на човечеството, срещу който се воюваше из цялата галактика. Бил вдигна крак да го смачка. Мрънът се изхили.
— Ако се опиташ да направиш това, микроцефален глупако, ще си строшиш крака. Забрави ли, че произхождам от планета с гравитация 10 g и че съм по-твърд и от най-твърдата стомана?
Въпреки това Бил почти бе готов да стовари крак върху мръна — толкова дълбока беше ненавистта му към най-древния враг на Земята. Спря го само мисълта, че гласът му изглеждаше познат. Макар да бе с една октава и половина по-висок и да идваше от гърлото на извънземно, Бил позна характерния говор на Илирия, медицинската сестра, която се беше грижила за него на Цурия.
— Илирия! Ти ли си, наистина?
— Аз съм, Бил — отвърна гущерът. Имаше писклив глас, но сигурно заради миниатюрния ларинкс и мекото небце. Тембърът обаче несъмнено принадлежеше на Илирия.
— Как си се вмъкнала в този мрън?
— С помощта на Квинтиформения компютър. Когато видя, че се готвиш да напуснеш планетата и вероятно никога няма да се върнеш, той си даде сметка, че може би е бил малко груб спрямо теб.
— Груб ли? Дни наред ме държа на студ и влага!
— В преносен смисъл, разбира се — уточни Илирия. — Но въпреки това трябва да е било прекалено дълго. Бил, компютърът ме помоли да ти кажа, че съжалява. Той се възхищава на независимия ти дух. Иска да се върнеш обратно, готов е да ти прости всичко, тъй като смята, че си много полезен за Цурия.
— Аз пък не искам повече да съм част от компютър — отвърна гневно Бил.
— Разбира се, че не. Компютърът осъзна грешката си, задето се опита да прекърши гордия ти дух. Бил, има и други, по-приятни занимания. Работа, която ще ти хареса.
— Съмнявам се — отвърна сухо Бил.
— Освен това ще бъдеш с мен — посочи Илирия.
— Да, и това също — кимна той.
— Не изглеждаш особено ентусиазиран.
— Не, бе, Илирия, знаеш, че те харесвам. Но да се появиш в килията ми в облика на мрън, смъртния враг на човечеството…
— Бях забравила — призна тя. — Май си прав.
— Предишните ти форми бяха за предпочитане. Е, не чак толкова, разбира се. Между другото, как се сдоби с мрънско тяло?
— Трябваше сам да се досетиш — отвърна Илирия. — Нали знаеш, че ние, цуриянците, съществуваме под формата на лъчиста енергия, докато не си намерим тяло, което да обитаваме. Прибираме всички тела, които ни попаднат. Знаех, че тялото на гущер е по-подходящо за общуване с хора, отколкото предишната ми форма.