Докато се носеха безшумно, количката весело си подсвиркваше. Подминаха „Поддръжка“ и „Комуникации“ и стигнаха до отдела за планиране.
— Не ми прилича на медицинската секция — промърмори Бил.
— Хич да не те е грижа — отвърна количката. — Знам къде отивам.
Тя се понесе нататък по коридора и се прицели право в последната врата. Бил се разтрепери, защото вратата беше затворена. Сви се на седалката в мига, когато количката се метна върху вратата. Затвори очи и прикри главата си с ръка. Когато отново погледна, вече бяха от другата страна на вратата, която се отваряше с фотоклетка.
Намираше се в нещо, наподобяващо офицерска столова, натъкмена да прилича на старите земни ресторанти. От тавана се полюшваха лампи „Тифани“, а тъмните мебели бяха изработени от оригинална пластмаса. Имаше продълговат бар, зад който се кипреше барман с бяла риза. Истински джубокс свиреше старовремски рок, изпълняван върху подобия на някогашни инструменти, като електрически китари и синтезатори, някои от които изглеждаха сякаш са по на триста години, макар най-вероятно да са били изработени предишната седмица. В помещението имаше поне дузина офицери от двата пола. Всички стискаха в ръцете си чаши и започнаха да го аплодират веднага щом количката нахлу в залата, описа кръг в центъра и закова рязко.
— Извинете — рече Бил. — Това ли е Медицинският сектор?
Думите му предизвикаха нов порой от чистосърдечен смях. Мъжете наскачаха, скупчиха се около Бил и взеха да го поздравяват за духовитостта му. В скута му се отпусна хубавица с пухкава руса коса и грамадни цици, най-малкото мажоретка. Тя се наведе и го целуна. Някой го попита иска ли нещо за пиене. Бил бе толкова ошашавен, че едва успя да каже „да“. Тикнаха му грамадна купа, в която бяха смесили от всичкия алкохол в дневното меню.
Майоретката се измъкна от удобното леговище на Биловия скут и забоде лицето си в неговото. Надзърна в очите му и сетне обяви със звънлив контраалт, малко замъглен от изпитото уиски.
— Ти си точно какъвто си те представях.
— Ами… — отвърна Бил — старая се.
— Каква остроумна забележка! — промърмори един от полковниците на друг.
— Сече му пипето на малкия — рече побелял полковник, който изглежда бе най-старшият офицер. — Я някой да му даде пура. И още от коктейла, но прибавете повечко коняк, от онзи, дето го конфискувахме след атаката на Главната база.
С пура в едната ръка, чаша коняк в другата и подсмърчаща усмивка на лицето Бил се оказа напълно неподготвен за следващия въпрос.
— Бил, я ми кажи — подхвана един майор с лисиче лице и кръстосани въпросителни на петлиците, които сочеха, че е от разузнавателния отдел, — какво мислиш за Цурианското положение?
— Това има ли някаква връзка с медицинското обслужване при нас? — попита Бил. — Ако е тъй, имам оплакване.
— Скъпи приятелю — въздъхна лисичавият майор, — не си ли бил на инструктаж за планетата Цурия?
— Сър, тук съм едва от три дни — отвърна Бил и сръбна юнашки от чашата, за да прогони съмненията си, породени от цялата тази офицерска любезност. Дълбоко в себе си усещаше, че нещата не вървят накъдето трябва. Още по-дълбоко искаше да се насвятка така, че да не усеща нищо.
— И как прекарваш времето си при нас?
— Ами, чаках да ми порасте нов крак — отвърна Бил. — Тъкмо затова исках да попитам…
— Ще имаш време за това — прекъсна го майорът. — Цурия е една планета недалеч от нас. Понякога я наричат Тайнствената планета.
— О, май съм чувал за нея — сети се Бил през алкохолната мъгла. — Не излъчваха ли оттам онези чудати радиосигнали?
Майорът обясни, че базата на Изедник получила заповед да провери каква е загадката на Цурия. Нищо не се знаело за мистериозната планета. Нямало дори спътникови снимки заради плътния слой облаци. От време на време в облаците се образували пролуки, но те се запълвали веднага щом някой шпионски кораб правел опит да заснеме повърхността.
— Странно, наистина — съгласи се Бил. — Сякаш някой ги ръководи, а?
— Точно така. Пийни си още едно — подкани го майорът. — Както одеве спомена, от Цурия се излъчват радиосигнали, които обаче изглеждат безсмислени. Още по-чудни са случаите, когато кораби, носещи се в околностите на Цурия, внезапно изчезват, за да се появят на милиони мили разстояние без никакво свястно обяснение как са се озовали там.
— Явно е местенце, от което трябва да бягаш като попарен — отбеляза с алкохолна откровеност Бил, като едновременно кимаше и си посръбваше. Не се получаваше особено добре.
— Така и трябва да правим — рече майорът. — Но не можем. Ние сме военни. Ходим където поискаме.