Вместо това очите му срещнаха обичайния:
— Уф! — отврати се Бил и се нахвърли на грейпфрута.
— Господин Джъдсън Коукър на телефона, сър — прозвуча гласът на Риджуей, появил се безшумно в стаята.
Хладен, неумолим и критично настроен, Бил пристъпи към телефона. При мисълта за неговия приятел и домакин от снощи го побиха пуритански тръпки. Жалко, помисли си той, колко често най-благородните момичета имат такива недостойни братя. В момента представата на Бил за брата на богинята на сърцето му вероятно бе малко завишена и е съмнително дали едно съчетание от рицаря Галахад, добрия крал Венцеслас и свети Франциск Асизки би се вписало в нея. Джъдсън обаче отпадаше безусловно. Снощи, спомни си той, Джъдсън се държа като развратен сноб от филм, вече изрязан с две трети от цензурата. Забавите на духа са в реда на нещата, но всичко си има граници, особено за близките роднини на най-прекрасните създания. Джъдсън Коукър бе надскочил тези граници с няколко мили.
— Ало! — троснато извика той, за да пресече шегите.
Не че имаше вероятност след снощната веселба Джъдсън да се впусне в закачки. Всъщност Бил беше донейде изненадан, че в този ранен час Джъдсън изобщо е в състояние да говори. Гласът, който прозвуча по жицата, беше продран като на човек, дълго лутал се из пустинята. Владетелят му сякаш деликатно се опитваше да задържи главата си на раменете.
— Ти ли си, Бил, приятелю?
— Да.
— Значи успя да се дотътриш до дома? — каза гласът с изненадан, леко завистлив тон.
Бил се възмути, че му напомнят за едно завинаги изоставено минало.
— Да — каза той хладно. — Какво искаш?
Невидимото гърло леко се прокашля:
— Слушай, спомних си за най-важното. Поканил съм пет-шест момичетата от „Фоли“ на пикник днес следобед.
— Е, и?
— Разчитам да дойдеш.
Бил се намръщи. В този миг лицето му напомняше гонещия дяволските изкушения свети Антоний.
— Чуй ме сега, никаквецо! — изръмжа той. — Аз съм съвсем нов човек и не желая да се търкалям мъртвопиян в канавката с момиче от „Фоли“. И ако послушаш съвета ми, и ти ще се стегнеш и ще се опиташ да проумееш, че животът е суров и сериозен и предназначен за нещо повече от…
Дълбока въздишка прекъсна тирадата му:
— За Бога, Били — потрепери гласът, — вярно, че снощи ти дойде в повечко, но не съм си и представял, че ще си толкова зле тая сутрин. Майчице, какъв махмурлук! — гласът премина в настойчив шепот. — Слушай сега, вземи да си забъркаш „Кажи не на смъртта“. И аз това ще направя. Помниш ли рецептата? Едно сурово яйце, разбито в половин чаша доматен сок, после ръсиш лютив пипер, пускаш четири аспирина и бъркаш. Веднага ще скочиш на крака.
И този човек беше Нейният брат! Бил изтръпна.
— Чувствам се отлично, благодаря — отвърна той с леден глас.
— Чудесно! Значи ще дойдеш на пикника.
— Не. Освен това имам ангажимент. Трябва да посетя чичо си в Уестбъри. Вчера се е върнал, тази сутрин ми се обади.
— О, приятелю, не казвай нищо повече! — гласът зазвуча сърдечно и съчувствено. — Напълно те разбирам. Имаш предвид чичото, който снася на първо число всяко тримесечие? Разбира се, че трябва да идеш. Гледай да използваш случая, за да изкрънкаш още малко. Явно си много добре с него, щом те вика веднага след завръщането си.
— Ако те интересува какво ще направя, когато се срещна с чичо Кули — заяви Бил студено, — ще ти кажа. Ще го помоля за работа.
От другата страна на линията се чу ядно възклицание:
— Много е калпав тоя проклет телефон — оплака се гласът. — Не се разбира. Прозвуча, сякаш ще молиш чичо си за работа…
— Точно това казах.
Тишина.
— Работа?
— Да.
— Имаш предвид труд?
— Труд.
Гласът почти се просълзи:
— Не го прави, Бил! Недей, човече. Ти не знаеш какво приказваш. Не си на себе си. От главоболие си превъртял. Чуй съвета на стария си приятел и си забъркай едно „Кажи не на смъртта“. Много помага. С него и едноседмичен труп изскача от ковчега и хуква да се включи в шестдневната колоездачна обиколка. Запиши си рецептата, да не я забравиш. Едно сурово яйце…
Бил трясна отвратен слушалката. Тъкмо се върна на масата, когато телефонът отново иззвъня. Сега вече истински му накипя и той изкрещя гневно:
— Абе какво искаш още?!
— Господин Уест, вие ли сте?
Не беше Джъдсън. Гласът беше женски и щом го чу, Бил се олюля. Всички женски гласове по телефона донякъде си приличат, но този сърцето му разпознаваше безпогрешно. Беше тя! А как й заговори той! О, небеса, непростимо е! Това „абе“, това брутално, грубиянско натъртване на „още“! Потокът извинения сякаш сам започна да се лее от устата му: