— О, божичко, сър!
— Няма нищо — успокои го младежът, — и без това тук идвам.
Той напипа парченца чакъл на лявата си вежда и се зае да ги почисти със синя копринена кърпичка.
— Нали това е къщата на господин Парадийн?
— Да, сър.
— Добре. Господин Уест тук ли е?
— Да, сър.
— Чудесно. Би ли му казал, че искам да го видя. Името ми е Коукър. Джъдсън Коукър.
— Много добре, сър.
Нещо в маниера на иконома, някакво спокойствие и липса на емоция, изглежда, подразниха младежа. Той леко се намръщи:
— Джъдсън Коукър — повтори.
— Да, сър.
Джъдсън го погледна очаквателно.
— Името ти е познато, а?
— Не, сър.
— Нали не искаш да кажеш, че никога не си го чувал?
— Не, сър, доколкото ми е известно.
— Боже мой!
Той протегна дългата си ръка и хвана оттеглящия се Робъртс за сакото. Дори в нормални моменти Джъдсън Коукър не се отличаваше с особена сдържаност — беше готов да говори винаги, навсякъде и с всекиго, — а инцидентът бе събудил у него още по-голяма словоохотливост. Шокът се отразява различно на различните хора. Джъдсън бе станал особено доверчив.
— Да не би да искаш да ми кажеш честно, като мъж на мъж — настоя той невярващ, — че никога преди не си чувал името Джъдсън Коукър?
— Не, сър.
— Не четеш ли „Говори се на Бродуей“?
— Не, сър.
— Нито „Градски клюки“?
— Не, сър.
— Боже!
Провалът на този тест за обща култура обезкуражи Джъдсън. Той пусна сакото на иконома и изпадна в унило мълчание.
— Да ви донеса ли уиски със сода, сър? — попита Робъртс. Вече му беше ясно, че младият посетител не е съвсем на себе си, и го обзе разкаяние. Помисли си, че най-подходяща за момента ще е ролята на грижовен доктор.
Този въпрос неизменно предизвикваше оживление у Джъдсън.
— Разбира се, стари приятелю! Чудех се кога ще минеш на по-сериозна тема. Гледай да е силничко. Няколко капки вода и толкова уиски, колкото ще накара заек да ухапе булдог.
— Да, сър. Ще заповядате ли вътре?
— Не, благодаря. Ще седна тук, ако не възразяваш.
Икономът се оттегли и след минута се върна с благотворната течност. Откри младия си приятел замислено загледан в небето.
— Та казвам — Джъдсън въздъхна доволно, сваляйки полупразната чаша от устата си, — сигурно си се шегувал, че не знаеш името ми, нали?
— Не, сър, уверявам ви.
— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал. Ти знаеш какво става по света, колкото едно теле е наясно с разписанието на железниците. Никога ли не си чувал за „Копринените“?
— „Копринените“, сър?
— Ами, да, „Копринените от Пето Авеню“.
— Не, сър.
— Боже! Много известен клуб. Събират се неделя сутрин и минават по Пето авеню в копринени ливреи, копринени чорапи, копринени шапки, а ако вали, с копринени чадъри. Наистина ли не си чувал за тях?
— Не, сър.
— Гръмнат съм. Ето я цялата суета на славата! Все пак има образован човек в тази страна, който не е чувал за „Копринените“. Имаше ни на цяла страница в неделната притурка на „Америкън“, когато ни спря полицията.
— Нима, сър?
— О, да. С моята снимка. Аз основах „Копринените“.
— Така ли, сър?
— О, да. Правил съм много такива неща. Веднъж летях с аероплан и хвърлях банкноти от един долар над града. Чудно е, че не си чувал за мен.
— Ние тук живеем извън големия свят, сър.
— Така трябва да е — отвърна Джъдсън, ободрен от това решение на нещата. — Да, очевидно е така. Е, може и да не си чувал за мен, щом е така. Но да знаеш колко много неща съм направил в живота си. Хората разправят за тях. Ако не бях аз, нямаше да се наложи в Америка обичаят да се носи кърпичката в ръкава.
— Наистина ли, сър?
— О, да!
Някой можеше и да се развълнува от това, но Робъртс беше точно по средата на единайсета глава от „Пясъци и страст“ и много му се искаше да си я дочете. Той поотмести гарафата по-далеч от лапите на Джъдсън и тактично се опита да сложи край на разговора.
— Попитах и ме осведомиха, сър, че господин Уест се бил запътил в посока към езерото. Може би ако решите да го потърсите там…
Джъдсън се изправи.
— Ти си напълно прав — каза той сериозно. — Абсолютно прав. Трябва незабавно да видя стария Бил. Специално за това дойдох. Няма какво да губя време. Къде е езерото?
— Ей там, сър… Но ето, господин Уест се задава по алеята.
— А?
— Господин Уест, сър. Идва по алеята.
И като посочи приближаващата се фигура на Бил на госта, който се озърташе разсеяно във всички други посоки освен във вярната, Робъртс се оттегли в къщата. Отби се във всекидневната, за да се обади в най-близкия автосервиз, че има работа за тях в предната градина на мистър Парадийн, след което се прибра в стаичката си и потъна в четивото си.