— Можеш ли да го уредиш? — попита той развълнуван.
— Да го уредя? — мисис Хамънд леко повдигна вежди. — Не те разбирам.
— Е, ами… — собствената му груба откровеност предварително го смути. — Имам предвид, че Фелиша е толкова красиво момиче, а Родерик… е, Родерик…
— Роди съвсем не е непривлекателен, ако човек няма нищо против слабоватия тип младежи. Наследил е хубавите очи и косите на бедната Люси. Всяка девойка ще го хареса.
Устата на сър Джордж зяпна и пак се затвори. Съждението, което се канеше да изрече относно умственото развитие на девойката, която би харесала Родерик, остана неизречено. В конкретните обстоятелства, както почувства, то би прозвучало неуместно.
— Освен това е много добра партия. Един ден ще наследи парите и титлата ти. Отлична партия! А и зная, че Фелиша не е влюбена в друг, а аз имам голямо влияние върху нея.
Последното изречение премахна съмненията на сър Джордж. Преводът му от женски език не будеше никакви съмнения. Той имаше пълна вяра в способността на Франси да накара всеки да играе по свирката й. Според него прекалено беше да се иска от едно момиче да приеме за съпруг младеж, който съзнателно изключва устрема и плама от страниците на „Светски клюки“, но наемеше ли се Франси с операцията, оставаше само да се разреже сватбената торта.
— Ако успееш да накараш Роди да й направи предложение — каза мисис Хамънд, — мисля, че мога да отговоря от името на Фелиша.
— Да го накарам! Родерик ще направи всичко, което му кажа. За Бога, Франси! — възкликна той. — Идеята това момче да се ожени за момиче, възпитано от теб… Не, нямам думи! Само се надявам, че Фелиша е била достатъчно умна да вземе твоя характер. А, ето го и Родерик.
На вратата се почука плахо и в стаята боязливо влезе младеж. Беше висок, слаб, с вид на интелектуалец. Очите и косата, наследени от „бедната Люси“, бяха най-хубавото у него. Очите — големи и кафяви, падналата над челото коса — тъмнокестенява. Огромната фльонга на врата му вероятно се харесваше в някои кръгове, но не и на сър Джордж.
— Добър ден, лельо Франсес — поздрави Родерик. Неспокойното му държане напомняше пациент при зъболекар или малко момче, повикано да се яви в кабинета на директора. — Пилбийм ми каза, че си искал да ме видиш, татко.
— Искам — хладно каза сър Джордж. — Седни.
Мисис Хамънд се изправи, тактична както винаги.
— Е, аз да тръгвам — каза тя. — Имам да пазарувам.
Родерик я гледаше като корабокрушенец на сал, проследяващ изчезващите на хоризонта платна. Не обичаше кой знае колко леля си, но едва ли не всеки човек, присъстващ при разговорите с баща му, бе добре дошъл. Седна и нервно се заигра с папийонката си.
— Стой мирно! — строго го смъмри сър Джордж. Погледна намръщено вратовръзката. — Защо, по дяволите, си се накиприл с тоя отвратителен парцал?
Някой по-дързък младеж навярно би отвърнал, че човек, който редовно се явява в обществото в червена вълнена жилетка, не може да претендира за качеството на arbiter elegantiarum. Ала Родерик само се усмихна плахо.
— Искам да говоря с теб за „Светски клюки“ — започна смръщен сър Джордж, изоставяйки маловажната тема за облеклото.
Грабна вестника от ъгъла, където справедливото му възмущение го бе запокитило, и заразлиства мрачно, докато Родерик го наблюдаваше с безгрижното нехайство на човек, наблюдаващ цъкаща бомба.
— Ха! — изрева сър Джордж и наследникът му подскочи на стола. — Както си и мислех! Няма я.
— Коя, татко?
— Четвъртата част от поредицата „Букмейкърски номера“. Защо?
— Ами, татко…
— Пилбийм ми каза, че е имала огромен успех. Получили се били много писма.
Родерик потрепери. Беше видял някои от писмата, описани от добродушния ентусиаст Пилбийм като най-сочни.
— Как да ви кажа, татко… — започна Родерик, — случаят е толкова личен…
— Личен! — сър Джордж свъси вежди и като че затъмни цялата стая. — Трябва да е личен. „Светски клюки“ е личен вестник. Да не би да мислиш, че тези букмейкъри ще заведат дело за клевета?
— Но, татко…
— И да го направят, още по-добре! Ще бъде страхотна реклама, а няма съд, който да им даде обезщетение.
Родерик се размърда унило.
— Не толкова заради съда.
— Какво искаш да кажеш?
— Ето как стоят нещата, татко. Бях в Кемптън парк миналата събота и там срещнах един човек, който ми каза, че Айк Булет се заканвал свирепо.
— Айк Булет ли? Кой е тоя Айк Булет?
— Един от букмейкърите. Статиите бяха особено остри към него и той заплашвал, че ако не ги спра, ще прати момчетата си да ме размажат.