Вестта, изглежда, не направи никакво впечатление на сър Джордж. Той възкликна презрително и изрази становището, че Айк Булет и изобщо такива хора не могат да изплашат него, сър Джордж. Посрещаше с хладно безстрашие вероятността Родерик да бъде размазан. От времето на Луций Юний Брут не е имало по-суров спрямо сина си баща.
— Поредицата ще продължи! — отсече собственикът на издателската компания „Мамут“ в края на един забележителен монолог, с който възнегодува срещу провидението, направило го баща на Родерик. — Незабавно! Ясно ли е?
— Да, татко.
— И ако на този твой Айк Булет не му харесва — тросна се сър Джордж, — много му здраве!
— Да, татко — отвърна обезсърчен Родерик. През ума му преминаха онези писма. Бяха почти неграмотни, писани под натиска на силни емоции от груби и необразовани мъже, ала дори Уолтър Пейтър в целия блясък на пурпурната кожа не се бе изразявал по-прецизно.
Той стана да си върви, но мъчителният разговор очевидно не бе свършил.
— Стой! — спря го сър Джордж. — Имам да ти кажа още нещо.
Родерик се тръшна обратно на стола.
4.
Мистър Синклер Хамънд, добродушният съпруг на Егерия от издателска компания „Мамут“, се препичаше на слънце в градината на Холи хаус, къщата му на Уимбълдън комън. На коленете му лежеше тефтер, в който дращеше усилено с къс молив.
Мистър Хамънд харесваше градината си. Истински крайградски рай — няколко акра с доста дървета, отделени с висок тухлен зид от останалия свят. През лятото всичко щеше да потъне в разноцветни багри. Имаше и равни полянки, жив плет от лавандула и доста голямо каменно езерце със златни рибки. Чудесно е, помисли си мистър Хамънд, прибра молива, свали очилата си и полегна назад в шезлонга. Прекрасно място за човек, нежелаещ от живота кой знае колко, освен да го оставят да пише.
Ведрото му настроение в този миг се дължеше преди всичко на самотата. Едва ли не от час никой не го беше безпокоил. Това си беше рекорд и той имаше неприятното усещане, че е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Точно когато си слагаше отново очилата и посягаше към молива, видя, че предчувствията му се сбъдват. Една женска фигура излезе в градината през стъклената врата на гостната и се насочи към него.
Мистър Хамънд въздъхна. Бе предан на жена си, ала кръвта на рода Пайк сякаш не я правеше най-подходящата съпруга за мечтателен мъж. Животът на Франси бе поредица от малки войни, в които готвачи, камериерки, прислужнички, шофьори и продавачи се сменяха в ролята на врага, а тя съчетаваше в себе си воина и фронтовия кореспондент. Предстояха му половин час вести от бойните полета. С готвача, ако си спомняше добре, вчера бе сключено примирие, но май на закуска се говореше нещо за ултиматум към бакалина, чийто жилав бекон напоследък сееше смут и тревога в дома на Хамъндови.
Той изпъшка, сложи си очилата и с облекчение установи, че не беше съпругата му, а племенницата му Фелиша. Това променяше нещата. Нямаше абсолютно нищо против да изостави работата си, за да си побъбри с Флик. Двамата бяха добри приятели и съюзници. Особено ги свързваше това, че и Флик, като него умееше да вижда смешното в живота — ценна дарба за жена и едно от малкото достойнства, които изключителната му съпруга не притежаваше.
Докато Флик приближаваше, усети почуда както всеки път напоследък, щом я зърнеше. Преди седем години я получи като колет след смъртта на сестра му и съпруга й в железопътна катастрофа. Флик беше мършаво, чорлаво и луничаво създание с червени от плач очи и нос. Сега видът й извикваше в оформеното му от класическата литература съзнание образа на горска нимфа или на някоя пастирка от Теокритовите идилии. Така и не бе усетил кога е настъпила промяната. Явно е станало постепенно и недоловимо, първо един крак приема човешка дължина, кичур кехлибарена коса ляга очарователно на мястото си. Смътно подозираше, че с момичетата винаги става така.
— Здравейте, вуйчо — поздрави Флик и му подаде палтото, което носеше със себе си. — Станете.
— Няма да стана — отвърна мистър Хамънд. — Отказвам да стана по какъвто и да било повод.
— Леля Франси казва, че захладнява, и държи да си облечете лятното палто.
Мистър Хамънд се облече. Мислеше как досадно ще се търкат ръкавите в листа, докато пише, и ще го разсейват, но алтернативата — да изхвърли проклетия парцал в езерцето със златните рибки — бе немислима. Добре знаеше, че ако остане, както си е, и след два месеца настине, вината ще бъде приписана на безразсъдния му инат да вземе елементарни мерки, като например да си облече лятното палто.
— Дете, на теб, разбира се, ти е известно, че си голяма напаст — отбеляза той, докато сядаше обратно.