Флик вдигна очи. Изглежда необичайно умислена, помисли си мистър Хамънд. Устните й бяха открехнати и разкриваха белите й зъби. Сините очи, винаги ясни като небе след дъжд, сега гледаха като през мъгла.
— Много ли сте зает, чичо?
— Не, разбира се. Тревожи ли те нещо?
Приклекнала до него, Флик замислено прокарваше ръка по тревата.
— Вуйчо, вие винаги казвате, че не давате съвети, но сега ми се иска да се посъветвам с вас.
— О, за теб не се отнася. За какво става дума?
— Родерик ми предложи да се омъжа за него. Какво според вас трябва да направя?
Мистър Хамънд се втрещи. Мили Боже, а той се успокои, че тъкмо Флик идва да наруши уединението му! Нима можеше да предположи, че ще му струпа на главата такъв проблем? За 53 години бе свикнал да гледа на живота като на представление, което си тече и без неговата режисура. Потрепера от мисълта да раздава съвети по брачни въпроси. И освен това тя беше още дете! В този момент мистър Хамънд си спомни, че Флик вече е навършила 21 години.
— Какво казва леля ти? — попита той плахо, за да спечели време.
— Мисли, че трябва да приема. Но аз не знам…
Вълна на съжаление заля мистър Хамънд. Франси бе взела решението си, а горкото дете още смяташе, че има място за обсъждане.
— Леля ти знае най-добре — каза той и се изчерви при думите си, които му прозвучаха като от детските романи, които бе чел някога.
— Да, но нали аз трябва да реша?
Тревогата на мистър Хамънд нарасна. Обичаше у дома да има мир, а думите на Флик подсказваха, че обстановката може да се промени и покоят да се превърне в умилен спомен. Самият той никога не противоречеше на Франси. Харесваше му някаква външна сила да направлява живота му вместо него. Но съзнаваше, че може би младото поколение вижда другояче нещата. Колкото и меко да бе заоблена брадичката на Флик, в нея се четеше воля.
— Разбира се, аз харесвам Роди — замислено каза Флик.
— Чудесен младеж — охотно се съгласи мистър Хамънд. Всъщност почти не познаваше Родерик, защото избягваше обществото на по-младите, но след като Франси го одобряваше, въпросът бе решен.
Флик галеше ниската трева.
— Но не е особено… вълнуващ — обади се тя.
— Ти, разбира се, не искаш някой бесен съпруг? Като онзи от старинната балада, който не можел да влезе в стаята, без да изкрещи „Бум!“, и това ужасно стряскало дамите. За такъв ли мечтаеш?
— Мисля, че не намерих точната дума. Искам да кажа… може да е ужасно глупаво, но като че ли всяко момиче е малко влюбено в принца от приказките. Знам, че звучи идиотски, но това е положението. А както и ти ще признаеш, Родерик не прилича на принца от приказките, нали?
Сините й като небе след дъжд очи бяха замъглени и сериозни, но мистър Хамънд упорито поддържаше закачливия тон. Разговорът сякаш отиваше към задълбочаване, а той мразеше това.
— Напълно разбирам какво искаш да кажеш — каза той. — Всички имаме своята романтична история в живота, на чийто фон останалото изглежда безинтересно и скучно, една красива мечта, която е така приятно да си припомняш после. Аз на четиринайсетгодишна възраст бях безумно влюбен в една дама, комедийна актриса в театъра на Тери. Боже, как обичах тази жена! От думите ти разбирам, че и ти си имаш твоя романтичен спомен. Кой е той? Някой фатален чаровен младеж с озарено лице и костюм на лорд Фаунтлерой, когото си срещнала на нечий рожден ден?
Флик се усмихна отстъпчиво.
— Не беше толкова отдавна.
Появи се териерът Боб. Флик го катурна по гръб и разсеяно задърпа ушите му.
— Спомняте ли си — започна тя, — че когато бяхме в Америка, за да четете вашите лекции, ме заведохте при един господин Парадийн. Преди 5 години, точно преди да се ожените за леля Франси.
— Разбира се. За толкова ли изкуфял ме мислиш! Мога да си спомня и много по-отдавнашни неща. Кули Парадийн е един от най-добрите ми приятели.
— Тогава се случи.
— Какво се случи?
— Онова с красивата мечта и прочее.
Мистър Хамънд погледна угрижен племенницата си.
— Не ми казвай, че тайно си се влюбила в стария Кули. Възрастничък е за теб, дете мое. Освен това не се интересуваш от антикварни книги. Няма да му харесаш.
— О, не ставайте глупав. Беше Бил.
— Какво беше Бил?
— Бил Уест. Племенникът на мистър Парадийн. Той е моята голяма любов.
Мистър Хамънд се смръщи замислено.
— Бил? Бил? Изглежда, все пак изкуфявам. Изобщо не мога да сетя за този Уилям.
— О, не може да не помните Бил, племенника на мистър Парадийн, който учи в Харвард.
— Бил? Бил? — лицето на мистър Хамънд се проясни. — Разбира се! Един такъв пъпчив младеж с щръкнали уши.