— Не е такъв! — извика обидена Флик.
— На ухото му — твърдо настоя мистър Хамънд, — можеш да си овесиш шапката, когато на закачалката няма място.
— Нищо подобно! Много е красив и чудесен във всяко отношение.
— Посочи едно отношение, в което е чудесен — настоя скептичният мистър Хамънд.
— Добре, ще ви кажа какво чудесно нещо направи. Той ми спаси живота.
— Спаси ти живота? — мистър Хамънд бе заинтригуван. — И как стана това?
— Къпехме се в езерото на мистър Парадийн и аз влязох много навътре. Вече бяхме плували много, но не можах да устоя и се потопих за последен път. За малко да стане наистина за последно. Бил вече се беше облякъл, но като ме видя как се давя, скочи с дрехите…
— Глупак! Можел е поне сакото си да свали.
— Е, може и да си е свалил сакото, но ми се иска да не ме прекъсвате. Хвърли се във водата и доплува до мястото, където аз ритах и пищях, и ме извади жива и здрава. Още малко и с мен беше свършено. Вече бях изгълтала повечето вода от езерото.
— И защо го чувам сега за пръв път?
— Решихме да не казваме на никого. Бил е много скромен. Помоли ме да си мълча и аз се съгласих, за да не ми забранят да плувам. На следващия ден той замина при някакви приятели в Бостън и повече не го видях.
Гласът й леко потрепери. Мистър Хамънд запали замислено лулата си. Всъщност разбираше Флик и й съчувстваше, но запази насмешливия тон:
— Аз на твое място не бих го мислил, Флики. Сигурно някоя вече му е завъртяла главата. Приеми нещата откъм суровата им практическа страна, скъпа моя. Насочи ума си към Родерик. И ти ще признаеш, че не е неприятен. Мил младеж е, наследник на титла и повече пари, отколкото ще можеш да изхарчиш за шест живота дори ако започнеш да колекционираш стари книги. Ей Богу, можеше да е много по-зле. На този свят с титла и милион лири можеш да се забавляваш нелошо. Помисли си колко забавно ще е да четеш всички статии в „Пайк уикли“ много преди да излязат отпечатани.
Флик мълчеше. Смътно й се искаше животът й да не се подреди точно така, без да може да каже с какво точно перспективата не й се нравеше. В края на краищата Роди наистина не й беше неприятен. И го познаваше от дълго време. Не беше като да те омъжат за непознат. Освен това, макар че всички бяха много мили и никога не й го намекваха, не можеше да си затвори очите пред факта, че е сираче без пукната пара, и значи не можеше да си позволи смътни капризи към милионерските синове.
— Май наистина ще е по-добре да се омъжа за него.
Полъхна хладен ветрец и тя потрепери. Мистър Хамънд почувства доволство, че го бяха накарали да си облече палтото. Франси, помисли си той, винаги е права.
Глава 2.
Бил поема мисия
1.
Уилям Парадийн Уест седеше посред натовареното кръстовище на 42-ра улица и Пето авеню. Винаги претъпкан, центърът на Ню Йорк сега изглеждаше особено задръстен. Отвред, докъдето поглед стигаше, прииждаха огромни тълпи хора и отминаваха, подигравайки се безучастно на Бил. Един полицай с дъвка в устата го огледа с тиха неприязън — несъмнено зле настроен поради факта, че Бил беше бос и по бельо, защото полицаите държат на тези неща. Някъде съвсем наблизо парен чук блъскаше с лазещ по нервите грохот.
Как беше попаднал в това подозрително и неловко положение, не му беше ясно. Смътно си спомняше, че караше мотоциклет през обширна прерия, после го преследваха леопарди в някаква гора, но след това в паметта му имаше дупка. Но сега бе тук и с всеки изминал миг положението му ставаше все по-мъчително. Междувременно някой бе опрял в главата му железен лост, с какъвто работниците разбиват асфалта, и двама мъже с големи чукове удряха ритмично и енергично по него. Всеки удар предизвикваше разтърсваща болка в цялото му тяло. Спрял за миг, парният чук отново започна омразния си грохот.
Бил се почувства извънредно нещастен и окаян. Не толкова заради болката, колкото и силна да бе, нито заради това, че мъжете с чуковете бяха неговият чичо Кули, на чиято издръжка Бил живееше от години, и Джъдсън Коукър, най-добрият му приятел, с когото заедно изкараха училището и колежа. Всичко това можеше да се преглътне като част от обичайното вземане-даване с живота. Но издъно го разтърси откритието, че извънредно красивото момиче, което държеше пръта, при това със сияйна усмивка и очевидно удоволствие, беше Алис, сестрата на Джъдсън Коукър.
Това вече беше непоносимо и особено болезнено. Той обожаваше девойката, и то завинаги. От първата им среща почти преди една година я обикаляше свенливо, опитвайки се да събере кураж, за да й поднесе всеотдайната преданост на един истински мъж. Подаряваше й цветя и шоколади, а за рождения ден — чантичка, везана с мъниста. А сега тя забиваше железен лост в главата му. Такива са жените.