— Какви доказателства имаме, че е мошеник?
— Мошеник е, Били, повярвай ми. Не съм ти казвал преди, но веднъж се опитах да му изкрънкам едно питие, а той ми тръсна чаша какао и на всичкото отгоре взе да разправя, че било много полезно.
— Флик вече ми писа, че се опитват да ускорят сватбата. Всеки ден пускам съобщение в колонката с обяви на „Дейли рекърд“ и така държим връзка. Но тая сутрин получих писмо от нея, че искат сватбата да е другата седмица. Имам чувството, че сам им я хвърлих в ръцете! — прохленчи Бил. — Само да се опитат да я омъжат, грабвам я и почвам каквато и да е работа!
— Хм… — изрази известно съмнение Джъдсън. — Като става дума за работа, ти, Били, си падаш половин човек.
— Половин човек?
— Малко ти е мозъкът, за да притежаваш цели улици, и много — за да ги метеш — обясни Джъдсън.
— И улици ще мета, ако се стигне дотам! Не познаваш любовта, иначе щеше да знаеш, че мъжът е способен на всичко за любимата си съпруга!
Ергенският живот напълно удовлетворяваше Джъдсън и подобни сентенции никога не му бяха минавали през ума.
— Не мога да кажа, че аз самият някога съм изпитвал желание да се оженя — впусна се той в размишления, — но предполагам, че си има и добрите страни. Може би не е зле да кажеш: „Аз съм дотук, момчета! Трябва да тръгвам, милата ми женичка ме чака у дома…“ — Точно така — Бил бе приятно изненадан от тази проява на чувствителност от страна на човек, когото бе имал за неспособен на по-тънки емоции.
— Обаче — продължи Джъдсън умислено — има я и другата страна. Промъкваш се вкъщи в три часа, безшумно пъхаш ключа в ключалката, дето си я смазал предния ден, натискаш бравата, без изобщо да изскърца, и откриваш, че тя е поставила веригата. Нещата трябва да се оглеждат отвсякъде.
Бил махна на келнера, който гледаше очаквателно към масата им. Дума не можеше да обели от яд. Отново и отново съжали, че нуждата го принуди да се довери на Джъдсън. Плати мълчаливо сметката и стана.
— Сетих се за още нещо — обади се Джъдсън, докато подтичваше след него към изхода. — Ще трябва да си извадиш разрешение за женитба. Ако се наложи да действаш бързо, ти е нужно разрешение. Без него не става.
— Имам разрешение — отвърна студено Бил и не обели повече дума, преди да заемат местата си в „Алхамбра“. А и тогава каза само „Млъквай!“, за да спре оживения брътвеж на Джъдсън.
— Сигурно е същата — Джъдсън тикаше програмата в лицето му и сочеше името на една от актрисите. — Прудънс Страйкър, рядко име. Трябва да е онази, която познавах от „Фоли“ в Ню Йорк. Ще ти я покажа, щом излязат… Ето я! Втората от края! Не може да бъде!
Той млъкна за миг, за да подхване шепнешком дълга и хаотична история, как отишли една нощ с Джими Бул, Фреди Осгуд, госпожица Страйкър и някакъв приятел на госпожица Страйкър, за името му ей сега щял да се сети, и приятел на приятеля на госпожица Страйкър, чието име пък приличало на Сухар — е, няма такова име, ама съвсем като „сухар“ звучало, — та отишли да празнуват рождения ден на Джими на онова място в Гринич Вилидж и Фреди така се гипсирал, че излязъл да бие барабаните, макар че трезвен Фреди пръв щял да признае, че разбирал от барабани, колкото и от…
— Млък!
— Добре де — посърна Джъдсън. — Както и да е, това е тя.
Днешните музикални представления имат способността да разтоварват и без това безгрижната душа, но допълнително да угнетяват угрижения. Не след дълго Бил съвсем обезумя от мисли за Флик и писмото й и вече горчиво съжаляваше, че сам бе предложил да излязат. Грохотът на музиката и подскачането на танцьорките опънаха докрай нервите му. В края на първо действие почувства, че не издържа повече. Нуждаеше се от продължително ходене пеш.
— Аз се прибирам — обяви той.
— Прибираш ли се! — удиви се Джъдсън. — Ама виж…
— Ти остани, ако искаш. Искам да съм сам, за да помисля…
— Аха, да помислиш… Е, добре. Ще се видим по-късно.
Бил излезе от театъра и тръгна безцелно да се шляе към площад „Пикадили“. След задухата и данданията на представлението хладният нощен въздух бе като милувка. От дълбокото черно небе му намигаха безброй звезди, сякаш знаеха какво му е и искаха да помогнат. Нощта беше само за влюбени, застанали под прозореца на любимата си…
Бил спря така внезапно, че едно такси почти го сгази. Как не се беше сетил досега! За него имаше само едно място на света в нощ като тази. Той се метна в таксито:
— Уимбълдън комън! — извика на шофьора.
Глава 16.
Покана за вечеря
Градът беше съвсем опустял, когато Бил сви по Принс ъф Уейлс роуд. Дори кафенето на ъгъла на улицата беше тъмно и пусто. Не знаеше колко е часът, защото и часовникът му беше спрял като самото време. Беше уморен, прибираше се пеш от Уимбълдън, но умората изобщо не му беше неприятна. Приповдигнатото му настроение не позволяваше никакъв друг вид транспорт.