Влюбените са странна и непрактична порода. Ако попитате Бил какво бе спечелил, висейки с часове в сенките на градината в Холи хаус, едва ли би могъл да отговори. Но и през ум не му минаваше, че си е губил времето. Радостният му трепет не бе помрачен дори от това, че със слабите си познания за вътрешното разпределение на къщата нямаше никакъв шанс да установи кой от прозорците, гаснещи един по един в нощта, бе от стаята на Флик. Подозираше, че може да е похабил емоционалната си енергия, съзерцавайки прозореца на чичо Кули или дори на госпожа Хамънд, но това ни най-малко не го притесняваше. Беше сторил единственото възможно в такава нощ и сега можеше да се хвърли в леглото и да мечтае за бързо забогатяване и щастливо бъдеще.
Стъпвайки на пръсти, за да не събуди Джъдсън, се добра до стаята си. След десет минути бе заспал.
По някое време го събуди силен трясък, сякаш покривът се срутваше. Сивеещият прозорец му подсказа, че са минали няколко часа. Тъкмо бе решил, че сигурно е сънувал нещо, когато някой се изкиска пред вратата на стаята му. В коридора имаше човек и колкото и да не му се ставаше, налагаше се. Само крадец олигофрен би се смял на глас, ограбвайки едно жилище, но прилежният стопанин би трябвало да изхвърли дори крадци олигофрени. Бил си обу пантофите и тръгна напред, въоръжен със стол.
Трясъкът очевидно бе предизвикан от падането на закачалката, дължащо се пък на опитите на Джъдсън Коукър да закрепи на нея шапката си. Той се олюляваше и се усмихваше любвеобилно на Бил. Все още беше в пълно вечерно облекло, като изключим бялата папийонка, явно загубена или подарена. На мястото й се мъдреше синя панделка, с каквато жените връзват косите си, препасана диагонално през ризата му като на посланик. Косата му беше разрошена и той сияеше от неизчерпаема любов. В цял Батърси нямаше по-щастлив човек от Джъдсън Коукър в този миг.
— Били! Приятелю! — извика той радостно. — Гледай сега, нещо не мога да се оправя с тая работа… Всеки път, като се опитам да я изправя, тя пада, и всеки път, като пада, вдига ужасен шум, и всеки път, като вдига ужасен шум, се опитвам да я изправя, и всеки път, като се опитвам да я изправя, тя пада, и всеки път, като… Докъде бях стигнал?
Бил остави стола и го изгледа строго. Вдигна закачалката и възстанови изправеното й положение. Джъдсън, който наблюдаваше приятеля си напрегнато, сякаш Бил се опитваше да премине по въже над Ниагарския водопад, ахна:
— Успя! — нямаше никаква злоба в гласа му, никаква скрита завист във възхищението му. — Ти успя! От пръв път! Ей, много те бива!
— Престани с тия адски крясъци!
— Прав си, Били, преставам. Но не са адски. Е, приятелю, щастлив съм да те видя след толкова време. Какво става с теб? Сядай и ми разказвай всичко!
— С теб какво става, питам аз.
Джъдсън заклати глава и замига.
— Съвсем си прав, Били, ама съвсем. Ти винаги си съвсем прав. А това си е дар Божи, да знаеш. Много ценен. Значи бях на вечеря… Нали помниш, показах ти една танцьорка в Ал-ал… Ал-хам… Чакай! — Джъдсън вдигна ръка с достойнство. — Много хора си мислят, че не мога да го кажа. Наистина така си мислят! Цял Лондон говори, че не мога да кажа „Алхамбар“, но аз мога, мога и съм щастлив, много щастлив! Докъде бях стигнал?
Бил вече изплуваше от раздразнението, неизбежно, когато те събудят ненадейно в малките часове, и започна да проявява интерес:
— Някой те е водил на вечеря?
— О, не! — Джъдсън сякаш се обиди. — Аз водих на вечеря. Да, знам какво ще попиташ — откъде съм взел пари? И си в пълното си право да попиташ. Намерих пари, приятелю, защото имам глава.
— Сутринта ще я видим тази глава…
— Умна делова глава — продължи Джъдсън. — Много хора нямат умни делови глави и къде са сега? Бърникат в кофите. Знаеш ли какво направих? Слушай, ти си млад, може да ти е от полза. „Алхамбра“! Ето, казах го, мога и пак! Помниш ли онова, дето пишеше, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“? Та аз го изрязах и го пратих на Тоди. Писах му, че аз съм го пуснал във всички вестници, защото е млад и искам да му помогна. И в същото писмо (ето, пак мога да кажа „Алхамбра“) го помолих да ми заеме сто доларчета. Как мислиш? Изпрати ги! Дойдоха тази сутрин. И ти казвам, и подчертавам, че ако някой си мисли, че само щото съм бил на вечеря, не мога да кажа „Алхамбра“, лъже се! Лъже се! — натърти Джъдсън, заръкомаха бурно и едва успя да се задържи на крака, захапвайки закачалката. — А ти знаеш не по-зле от мен, че най-лошото е да лъжеш някого в зъбите, защото всеки четвърти от петима ще хване пиорея…