— Върви да си лягаш — предложи Бил.
— Ще си легна — мъдро кимна Джъдсън с умната си делова глава. — Точно това ще сторя. И много искам — продължи той, а в погледа му, втренчен в закачалката, се изписа непреклонност — да видя кой ще ме спре да не си легна! Това съм аз. Честен и открит и ако на хората не им харесва, да не го харесват. Аз си лягам!
— Оттук — посочи Бил. — Внимавай къде стъпваш.
— Чудна работа, Били — засмя се Джъдсън. — Точно същото каза и момичето. Онова, дето го срещнах в Ал-хал… — той спря. — Бил, нещо ми се върти в главата. Трябваше да ти кажа нещо важно… Какво беше? Е, ще си дойде, няма начин. От мен да го знаеш, Били, колкото и да е черно небето, колкото и да е мрачна прогнозата… то пак ще си дойде. Лека нощ, приятелю. Не ме задържай повече — каза Джъдсън и с едно „Алхамбра“ изчезна в стаята си.
Дневната светлина вече струеше през прозорците и пернатите обитатели на парка Батърси я поздравяваха с бодро чуруликане. Светлината и шумът не позволиха на Бил да заспи бързо. Всъщност така стана по-добре, защото само след час вратата се отвори и на нея застана Джъдсън в синята си пижама:
— Дойдох да ти кажа онова нещо, дето го забравих. Като светкавица ми просветна.
— Е?
Джъдсън потъна в умислено мълчание:
— Ами пак го забравих… Лека нощ!
Бил затвори очи и само след няколко минути, както му се стори, се събуди и установи, че утрото доста е напреднало. От коридора дори се чуваше как някой приготвя закуска. Бил се упъти към банята под акомпанимента на хъркащия в стаята си Джъдсън.
Вече беше закусил и четеше неделния вестник, когато наследникът на Коукърови най-сетне се надигна. Бледничък и все пак в учудващо добра форма. Умственото му равновесие също сякаш се бе възвърнало. Поздрави омърлушено, но добронамерено Бил и една след друга изсърба четири чаши кафе.
— Сънувал ли съм, или снощи вдигнах малко шум? Май се блъснах в нещо…
— Събори закачалката.
— Закачалката! Ей, вярно, сега всичко си спомням. Какво ти разправях, май си поприказвахме…
— Каза ми, че Тоди ван Райтър ти е изпратил сто долара.
— Точно така — Джъдсън си наля още на няколко пъти кафе, но с тъжно поклащане на главата и примирената усмивка на страдащ светец отказа предложените от Бил яйца на очи. — Не мога да ги гледам — говореше за яйцата. — Сложи, моля ти се, вестника пред чинията си, за да не я виждам. Благодаря. Странно е какви работи стават с яйцата на другата сутрин. Като че ли ме гледат… — той отпи няколко големи глътки от чашата с кафе. — Така, казах ли ти, че водих Прудънс Страйкър на вечеря?
— Каза само, че си водил някого на вечеря.
— Точно така. Прудънс Страйкър. Танцьорката, дето ти я показвах. Приятелка ми е, още от Ню Йорк. Подсети ме някой път да ти разправя как една нощ аз, тя, Джими Бул и Фреди Осгуд…
— Не, благодаря, вече ми го разказа в „Алхамбра“.
— А, така ли? Та подскачаше си тя там по сцената и след представлението й се обадих и я заведох да хапнем. Хубаво си изкарахме.
— Това го разбрах.
— Запознахме се с една тайфа веселяци и отидохме в апартамента на единия от тях. Към три и половина обаче съседите от долния етаж извикаха полиция. А всъщност, Били, искам да ти кажа, че Прудънс ми разправи едни работи, дето ще подскочиш до седмото небе, като ги чуеш. Това исках да ти кажа снощи, но не можах да си го спомня.
— Сигурен ли си, че сега ги помниш?
— Да! За оня мазник Слингсби.
— Слингсби! — Бил остави ножа и вилицата. — Какво за Слингсби?
Джъдсън поклати печално глава, все едно оплакваше всичкото зло по света:
— Слингсби постъпил отвратително с горкото момиче. Не можах всичко да разбера, защото, между нас казано, не бях съвсем в час, но едно ми стана ясно: Прудънс и тоя Слингсби били доста близки известно време, после той взел да кръшка. Прудънс му дала да разбере, насинила му окото и го зарязала.
— Насинила му окото? Значи това е същата…
— … Оная от вечерта, преди Флик да отиде на работа в неговата канцелария. Но не това ми е мисълта. Сега ще чуеш най-важното. Приказвахме и за теб, че си племенник на стария Парадийн и че си дошъл в Лондон, за да разбереш защо спадат печалбите. Тогава тя рече, че точно с теб искала да си поговори, защото имала какво да ти каже за далаверите във фирмата…
Бил скочи.
— Значи има далавери!
— Доколкото разбрах от Прудънс, от години, и то с пълна пара. Хич ме нямаше, приятелю, но толкова успях да схвана — през оная нощ Слингсби, който трябва да е бил фиркан до козирката, за да направи такава простотия, изпял всичко пред нея. До дупка! Гледаш някой, уж печен, пък той пълен ахмак с жените! Направо ме убиват! Нали се сещаш за ония, Самсон, Марк Антоний… Велики мъже, а такава глупост…