Джъдсън беше казал, че прилича на мотриса. Истина беше. Казал бе още, че ще носи червена рокля. И това беше вярно, макар определението да бледнееше пред истинския цвят на въпросната дреха. Била много жизнерадостна. И това не беше лъжа. Само в едно не бе познал — че Бил не може да не я хареса. Не я харесваше. Май не можеше да се сети за по-противно същество. Не понасяше ококорените й блестящи очи, не понасяше мощната й фигура, направо мразеше това „старо другарче“, както започна да го нарича още докато бяха на супата. А от всичко най-много ненавиждаше това накланяне на главата към него и хиленето в лицето му, придружено с пляскане по рамото, за да подчертае остроумието на шегичките си. Както господин Слингсби бе открил по-рано, Прудънс Страйкър имаше здрава ръка и попляскванията й напомняха къчове на игрива кобила.
Но Бил не се предаваше. Недостатъците й бяха повърхностни, а госпожица Страйкър притежаваше едно изключително качество, което изкупваше всичко останало. Тя знаеше какви далавери върти Слингсби, и трябваше да бъде спечелена. Така че след кратък размисъл какво ли ще стане поведението й, ако келнерът наистина донесе бутилката „Лансон“, Бил събра куража на поколенията Уестовци, за да издържи докрай.
Редът на далаверите обаче все не идваше. Госпожица Страйкър категорично отказа да говори за „сериозни неща“ по време на проточилото се сто години ядене, поддържайки програмата от солени вицове и майтапи. Преди пристигането на кафето Бил успя да разбере само, че тайната на господин Слингсби била страшна и си заслужавала чакането. Докато чакаше, благоволението на госпожица Страйкър към него стигна дотам, че го нарече „добро момче“. Оставаха му за завоюване равнищата „палавник“ и „стар майтапчия“. Малко след като Бил достигна второто, госпожица Страйкър изрази желание да танцува.
Бил се изправи възпитано. Никак не му се искаше, но трябваше докрай да продължи политиката. Танцуващата двойка правеше втората си обиколка на дансинга, когато в ресторанта влязоха Флик и вуйчо й Синклер и се качиха на балкона. Инстинктивно господин Хамънд предпочете маса по-нависоко, над тълпата същества, които иначе може би бяха грижовни и мили синове и дъщери. След настаняването им балконът, където се допускаха само гости във вечерно облекло, остана 99 % свободен. Жалко за бялата жилетка на господин Хамънд, но нямаше начин.
Бил загуби представа за кой път обикаля дансинга. От време на време оркестърът спираше и те се връщаха при масата, колкото да си поемат дъх, но отново скачаха чевръсто при следващия писък на саксофоните. Най-сетне, точно когато вече му се струваше, че мощното тяло на госпожица Страйкър е направено от каучук, тя пожела да седнат. Бил си помисли, че преди да е изгубил съзнание, друга възможност едва ли ще се появи, и се наведе напред:
— Ще ми разкажеш ли за Слингсби — примоли се той.
— Искаш ли? — отвърна госпожица Страйкър приятелски.
— О, да.
— Слушай тогава, палавнико!
Бил придърпа стола си по-близо и се усмихна предано. След поредното пошляпване по вече натъртеното му рамо госпожица Страйкър започна разказа си.
3.
Господин Хамънд подръпна жилетката си, която, изглежда, се беше свила след последната си публична поява, и заоглежда гъмжилото долу.
— Особено показателно за модерния живот, Флики — започна дълбокомислено той, — е отношението на почтените люде към неделната вечер. Места като това са външната видима страна на вътрешната промяна, настъпила в живота на английското семейство. Преди двайсет години мъж с моето положение и име не би и помислил да излезе от къщи в неделя вечер. Преди двайсет години щях да прекарам тихите часове на седмия ден у дома, заобиколен от любимите същества. Щеше да има вечеря, вероятно студено печено, прясна салата и сочен ябълков пай, крем нишесте и много, много сирене. След вечеря пеене на псалми или, ако бяхме по-разпуснати, някоя игра с молив и хартия. Това, че сега съм тук и ми минава през ума да пусна една сардина върху онова плешиво теме долу, се дължи на така наречения „прогрес“ — господин Хамънд опита ордьоврите. — Толкова с моите дълбокомъдри разсъждения, сега искам да ми разкажеш за предишното си посещение тук. Как се озова на това място?
— Бил ме доведе. Той пък преди това беше идвал с господин Слингсби, лондонския мениджър на господин Парадийн.