За мнозина в този забързан и напрегнат век ранните сутрешни часове на понеделника са най-лошите от цялата седмица. Тогава човешката душа, повита от нежната лекота на съботния следобед и неделята, болезнено се свива от мисълта за поредното нагърбване с товара „ходене на работа“.
Докато закусваше в къщата си на Брутън стрийт на сутринта след вечерята на Бил с госпожица Страйкър, господин Уилфред Слингсби бе много далеч от това типично понеделнишко усещане. Похапваше бъбречета с препечена филийка и прелистваше струпаните до чинията му сутрешни вестници, очите му грееха, умът му бе ведър.
Почти всички се задоволяват с един-единствен вестник по време на закуска. Някои разпуснати люде четат по два. Купчината словесност пред господин Слингсби включваше всички издания от района на Голям Лондон независимо от обхвата и влиянието им.
Ала четенето му не се отличаваше с изчерпателност. По всекидневника или седмичника пробягваше само един бегъл поглед и той политаше на пода. Този поглед се интересуваше от един-единствен раздел — театралните рецензии. В събота в театър „Бижу“ се бе състояла премиерата на музикалната комедия „Кажи го на тате“, удостоена с привилегията да бъде първата постановка, изцяло финансирана от господин Слингсби. Ако се съдеше по днешните вестници, а и по вчерашните, тази постановка можеше да се превърне в златна мина.
Господин Слингсби дочете и последния отзив и се облегна сияещ назад. Съкровената мечта на всички алхимици, търсещи философския камък на театралното тайнство, е да станат продуценти на паметна постановка, озарила небосклона веднъж на двайсетина години, която след шеметна кариера в Лондон тръгва да обикаля сцена след сцена. Ако се съдеше по изказванията на критиците в пресата и ентусиазма на публиката на премиерата, за господин Слингсби тази мечта се бе превърнал в реалност. Той довърши закуската си, запали нехайно пура и позвъни за колата, която да го откара до кабинета му в сърцето на Лондон.
Ако имаше на тази земя идеално щастие, то принадлежеше нему. Никакъв Дамоклев меч не се полюшваше над главата му. От този ден нататък щеше да живее в кадифе и коприна. Можеше да зареже досегашните си занимания и да бъде господар на времето си, да пуши дебели пури, докато обяснява на някой драматург, че второто му действие се нуждае от сериозна преработка. Когато слезе от колата пред канцеларията, сърцето му пърхаше весело. Нямаше пеещи чучулиги в небесата над Сейнт Мери екс, но за господин Слингсби беше точно обратното. Толкова приповдигнато бе настроението му, че когато видя младия Хенри, дори се подвоуми дали да не му даде бащински половин крона.
— Един джентълмен иска да се срещне с вас, сър — каза Хенри.
— Джентълмен, а? — господин Слингсби едва не прибави „Тра-ла-ла-ли!“ — Къде е?
— Поканих го в кабинета ви, сър.
— Отлично — пропя господин Слингсби и за малко не заподскача с танцова стъпка напред. — Може би си има и име?
— Господин Уест, сър.
— Господин Уест? Ааа, господин Уест? Да, да!
Той се понесе към кабинета си.
— Ааа, Уест — извика господин Слингсби приветливо и въздухът сякаш се изпълни с ехото на звънтящи чинели и галещи флейти. — Надявам се, че не чакате отдавна.
Бил чакаше отдавна, но това не го притесняваше. Беше дошъл рано и възнамеряваше да остане до късно.
— Добро утро — студено поздрави той.
Не желаеше да слуша дружелюбни приветствия от този пръч. Предстоеше му да извърши словесен еквивалент на удар със сатър по главата и не му беше до лигави любезности.
— Моля, седнете. Разположете се удобно. Пура? — предложи господин Слингсби.
Бил седна, но отказа предложената му хаванска пура, сякаш бе палач и миг преди да положи глава на дръвника, осъденият се опитваше да го омилостиви с кутия пури. Точно така се чувстваше. От разговора с госпожица Страйкър му беше станало ясно, че Слингсби наистина бе издал на тази дама къде е заровено съкровището — и то такова съкровище, че Бил се изуми как е възможно някой, дори солидно наквасен или под размекващото въздействие на любовта, да повери подобна тайна.
— Дойдох тази сутрин… — започна той.
— Но не сте били в събота на премиерата на „Кажи го на тате“ в театър „Бижу“, нали? — прекъсна го господин Слингсби.
— Не съм — отвърна Бил. — Аз…
— Революция, драги мой! — разпали се господин Слингсби. — Стопроцентов нокаут! Всички вестници до един я хвалят до небесата. Първото изцяло мое представление, при това най-успешното след „Лелята на Чарли“. Всъщност, между нас да си остане, няма да се учудя, ако донесе дори повече. Постановката е почти без разходи — три действия с един и същ декор, обикновен интериор — и, изглежда, ще се играе с години. Да знаете само как хората оставят златния шанс да изтече между пръстите им. Шест продуценти са я отхвърлили, без изобщо да се замислят. Либретото ми попадна по чиста случайност. Но аз винаги подушвам откъде ще излезе заек, и ми трябваше само първото действие да прочета…