Грешка!… Точно така пишеше: „Мисля, че направихме грешка… разбира се, можем само да съжаляваме… омъжвам се за Родерик в сряда… и това е единственото правилно нещо…“ Не даваше никакво обяснение за чудовищната, ужасната, недопустимата промяна на решението си. Абсолютно никакво.
Бил гледаше с празен поглед, а стаята ставаше все по-черна.
Глава 19.
Бил навлиза в чужда територия
Градината на Холи хаус спеше под лунната светлина. Дърветата хвърляха тъмни сенки върху ливадата, нощният ветрец шумолеше в клоните. Един ведър дух би открил в тази градина дълго търсен рай, но за спотаения в храстите Бил нещата не стояха така. Духът му изобщо не беше ведър.
Този път нямаше никакво намерение да стои с часове в тъмното, мечтателно загледан в светлите прозорци. Дошъл бе да върши работа. След дълги часове на размисъл върху писмото на Флик стигна до извода, че то е било вдъхновено, може би дори издиктувано дума по дума от онази невъзможна жена. Колкото повече мислеше, толкова по-недвусмислено откриваше почерка на дяволската леля.
Един мъж на действието не тръгва за някъде без план за действие. И Бил си имаше план. В него влизаше сътрудничеството на някой от прислужниците и Бил се бе наврял в един храст, за да изчака появата му. Всичко беше обмислил. Излишно би било да прибягва до обичайния пощенски път. Злобната жена, която бе видял на гара Уотърлу, несъмнено проверяваше кореспонденцията на Флик. Представяше си как като сетер дебне пощальона. Оставаше само да се спотайва, докато някой прислужник излезе да глътне малко въздух, а после да го приклещи и да го подкупи с тонове злато да предаде на Флик писмото, което го пареше през левия вътрешен джоб.
Хубаво писмо се получи. Отне му час и половина, но резултатът си заслужаваше. На шест гъсто изписани страници бе казано всичко, което имаше да се казва за непресъхващата му любов, очертано бе в общ план розовото бъдеще, което ще настъпи, щом чичо Кули научи за Слингсби, и се определяше среща на следващия ден под часовника на Чаринг крос. Оттам предстоеше отиване в общината, където всичко бе уредено за незабавната им женитба. Едва ли в цялата история на любовната кореспонденция е имало друго писмо, което така успешно да съчетава сърдечната тръпка с практичната страна на нещата. Но засега нямаше кой да го предаде на получателката.
Очевидните прелести на лунната нощ, изглежда, никак не изкушаваха прислугата в Холи хаус. Ветрецът шепнеше нежно, лунните лъчи галеха тревата, невидимите цветя изпълваха въздуха с упойни благоухания — и всичко това напразно. Докато непрекъснато сменяше позата на тялото си, за да не се схване, Бил чувстваше нарастващо презрение към британската домашна прислуга. Представяше си как в такава божествена нощ тия деградирали твари са се натъпкали в одимената готварница със затворени прозорци и дърдорят за филми или четат сълзливи романчета.
Някакъв далечен часовник удари два пъти и Бил реши, че чакането му е дошло в повече. Излезе от храстите и тръгна към входната врата.
Дълго време никой не се показа, след като позвъни. Най-сетне се появи прислужничка. Бил, който се чудеше ще го познае ли икономът, изпита в първия миг облекчение. Дори си помисли, че тъкмо това е слугинчето, което бе чакал през всичките тия часове, но когато видя лицето на момата, незабавно дръпна ръка от писмото, към което вече посягаше. Беше с очила, но и през тях очите й святкаха с такъв зъл блясък, че веднага разпозна в нея дясната ръка на дявола в дома.
Все пак се налагаше да представи някакво обяснение за присъствието си.
— Искам да поговоря с госпожица Шеридан — заяви той.
Очилата блеснаха, както му се стори, с крайно възмущение.
— Госпожица Шеридан не е у дома, сър — отвърна момата с леден глас.
— Мога ли да говоря с господин Парадийн?
— Господин Парадийн не е у дома, сър.
Изгледа го злобно през очилата и понечи да затвори вратата. Не можем да я виним. Висенето в храсталака се бе отразило твърде очевидно на косата и дрехите на Бил и той не приличаше на човек, донесъл радостна вест по тъмно.
— Всички са на театър.
Това беше самата истина. Обезпокоен от умислеността на Флик, господин Хамънд се бе погрижил този път да я заведе на театър и обогати Слингсби, защото изборът падна върху „Кажи го на тате“.
Но Бил реши, че го лъжат. Не можеше друго да се очаква от тази мома, очевиден инструмент на леля Франсес. Той се дръпна замислен от затворената врата и пак се мушна в храстите. Една прислужничка не можеше да го обезкуражи. Не можеше да не се покаже някой по-благоразположен служител. Скри се и зачака.