След десетина минути получи озарение. Когато се бе затаил на покрива на пристройката, Флик се спусна от прозореца точно над нея. Какъв глупак беше! Трябваше само да намери пристройката, да се покатери и ако прозорецът на Флик свети, да подсвирне тихо. Ако пък тъмнината му покажеше, че я няма, щеше да увие писмото в кърпичката си и да го хвърли в стаята с някой камък. И той тръгна.
Ето го покрива, точно както го беше оставил. Дотук добре. Но прозорецът над него не светеше. Той взе един камък и тъкмо увиваше пакетчето си, когато някъде отгоре се чу шум от отваряне на прозорец, последван от тихо, но ясно „Хей!“ Човек, изживял нервни сътресения като днешните, не е в настроение да му викат „Хей“, докато се промъква из чужда собственост. Бил прехапа език, изпусна и камъка, и писмото, и се шмугна в сянката на пристройката. Зачака със затаен дъх развоя на събитията.
Както се оказа обаче, само гузната му съвест го бе накарала да си помисли, че тайнственият глас е викал него. Отляво някой подсвирна и той разбра, че не бе единственият нашественик в градината. От известно време вятърът се засилваше, а сега задуха юнашки и прогони облаците от лицето на луната, която освети сцената като с прожектор. Бил остана в сянката на пристройката, но без това островче мрак градината беше достатъчно светла, за да вижда ясно. От прозореца се показа главата на Хорас, осиновения син на чичо му, а долу с крака, безмилостно зарити в бегонията, стоеше тантуреста мъжка фигура, която Бил не познаваше, а и при възможност за избор не би желал да познава. Върху челото на фигурата, както и навред по нея, ясно се четеше „главорез“. Ние вече сме се вглеждали на светло и отблизо в Джо Джебчията и знаем, че не бе сред фаворитите в конкурса за красота на Природата. По тъмно можеше да бъде оприличен на горгона с някои човешки черти.
Хорас се наведе още повече през прозореца.
— В мен са — каза той.
Вятърът сега духаше толкова силно, че шепненето беше невъзможно и думите на Хорас стигнаха безпрепятствено до ушите на Бил, както и последвалият отговор на главореза:
— Пускай!
Едва сега Бил осъзна, че тук се върши тъмно дело. Може би разговорът с господин Слингсби бе притъпил вярата му в безкористността на човешката природа. Не му трябваха повече обяснения, а и никой не даде такива. Хорас се скри за малко, показа се отново с някакъв възголям предмет в ръцете и го пусна, а главорезът сръчно го улови. После момчето се прибра и затвори прозореца, а главорезът — оттук нататък ще си го наричаме Джо Джебчията — смачка още няколко бегонии и се запромъква покрай скривалището на Бил.
— Стой! — извика Бил. — Какво мъкнеш?
Във всекидневието си Джо Джебчията беше флегматичен. Трудно нещо можеше да го накара да направи по-изразителен жест от повдигане на веждата. Но сега беше друго. Все едно го смушкаха под лъжичката. С ужасено изскимтяване той се озърна през рамо и хукна като отвързан през поляната.
Дори при нормални условия Бил можеше да му даде 50 метра преднина при надбягване на 100 метра и без проблем да го догони. А сега след безкрайното клечане в храсталака се чувстваше като с крила. При това Джо мъкнеше тежък вързоп. Състезанието приключи в средата на градината, когато Джо усети във врата си дишането на преследвача и опита отчаяна мярка. Хвърли вързопа и нападна.
На Бил толкова му трябваше. На лунна светлина Джо изглеждаше чудовищно, при това външният вид не говореше нищо за миризмата му. Но Бил бе на мнение, че след този тежък ден ни грозота, ни смрад могат да го уплашат. В мига, когато пръстите на Джо се стегнаха около гърлото му, той го убеди да ги отпусне с един ъперкът, който, ако се съди по звука, попадна в целта. Последва бърза серия от къси прави, докато Джо успя да му подкоси краката и двамата рухнаха заедно. За няколко минути нещата се обърнаха, предимството мина на страната на Джо.
Всеки боец си има слабо място. При някои това е крехката челюст, други не понасят удар в носа. Ахил е запомнен с деликатната му пета. Джо Джебчията бе неуязвим в тези точки. Яки мъже можеха да го налагат с чукове по носа без съвършено никакъв резултат. Не трепваше и при удар в челюстта, дори от ритник с копито. Но и той беше жив човек. Имаше си слабото място, което неведнъж го бе предавало в схватките от бурното му минало. Гъдел го беше. Достатъчно бе да боцнете Джо с пръст и песента му беше изпята.
Точно това направи и Бил — по чиста случайност, докато се мъчеше да го отхвърли от себе си. Пръстите му внезапно напипаха ребрата на противника и Джо на мига скочи с крясък.
Бил също скочи. Нищо в краткото му познанство с Джо не му даваше основание да мисли, че може да лежи спокойно на земята, докато противникът стои на крака. Превесът в битката отново мина на другата страна. Джо беше масивен, но не особено бърз. При по-продължителна серия удари губеше предимство. Вятърът утихна така внезапно, както се бе извил, облаците отново покриха луната, но все още имаше достатъчно светлина за целите на Бил. Направи крачка напред и цапардоса Джо в окото. Този удар, нанесен с всичката ярост на човек, прекарал сутринта с Уилфред Слингсби, следобеда с писмото на Флик и нощта в храстите на Холи хаус, окончателно реши нещата. Джо се дръпна назад, хвърли се в храстите, оттам на улицата, плю си на петите и изчезна завинаги от живота на Бил.