Бил се бе задъхал. Малкият инцидент му се отрази прекрасно. Чувстваше се щастлив и оживен. Изхвърлил бившия си опонент от общата схема, той вдигна вързопа и тръгна към пристройката, за да намери писмото, което бе изпуснал. Тук получи последния удар през този трагичен ден.
Писмото го нямаше. Нямаше я и кърпичката. Дяволският вятър ги бе отвял в мрака.
Потърси наоколо, но нямаше как да прерови цялата градина и в душата му се прокрадна чувството на поражение, не по-малко разяждащо от онова, което бе изпитал и Джо Джебчията в последния етап на принципния им спор. Беше победен. Съдбата бе срещу него и нямаше никакъв смисъл да упорства.
Дотътри се някак до улицата, после се влачи още почти цял километър, докато намери такси, и накрая успя да се добере до Мърмонт меншънс, където Джъдсън го посрещна с искрено изумление:
— Какво, за Бога, си сторил с лицето си, приятелю?!
Бил не бе усетил нищо нередно с лицето си. Един поглед в огледалото му разкри изненадващи промени. Очевидно поне един от блуждаещите удари на Джо бе попаднал в носа му. Той остави вързопа на масата и отиде в банята.
Когато се върна измит и освежен, Джъдсън беше отворил вързопа и недоумяваше:
— Какво смяташ да правиш с тия книги, Били?
— Книги ли? — Бил започваше да разбира. Разказа накратко историята. — Това хлапе трябва да е от някоя банда. То пусна вързопа през прозореца на оня дръвник, с който се посблъскахме.
Въодушевление се разля по лицето на Джъдсън.
— Господи, Били! Няма по-голям късметлия от теб! Е, сега вече старият Парадийн не може да не ти изсипе половината от богатството си, поне от благоприличие. Луд е за книгите си. Колко пъти баща ми ми е надувал главата с разкази за библиотеката му. Ако изобщо има любимец, ти ще си. Постави си условията, Били! За такъв подвиг ти дължи по половин милион на година.
— Каква полза? — изплака Бил. — Вдругиден Флик се омъжва за Родерик Пайк.
— Какво! Аз мислех, че се омъжва за теб…
— Ами не. Притиснали са я, предполагам. Получих писмо от нея. Затова отидох в Холи хаус. Исках да я видя или поне да й дам бележка.
Джъдсън го гледаше с увиснало чене. Бедата дълбоко го порази.
— Флик! — простена той. — Да се омъжи за оня нещастник, дето разправя, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“! Не и не, докато съм жив!
— И какво ще направиш?
— Да направя? — извика Джъдсън. — Да направя? Ами… — той се замисли. — Да пукна, ако знам!
Глава 20.
Ориз за шест пенса
1.
Сряда сутринта, единайсет часа. Денят бе безоблачен и прохладен, весел вятър духаше от югоизток. Спокоен, флегматичен, погълнат от собствените си дела и титанично безчувствен към всичко друго, Лондон се беше отдал на делника. От Пътни до Слоун скуеър, от Крикълуд до Риджънт стрийт, от Сайдънхем хил до Странд нашир и надлъж пъплеха червени, жълти и кафяви омнибуси. Полицаите наглеждаха реда, брокерите търгуваха с акции, просяците просеха, шапкарите продаваха шапките си, безделниците бездействаха, косачките пърпореха из Хайд парк, вестникарчетата разнасяха вестниците, пенсионирани полковници седяха зад прозорците на клубовете си по Пикадили, унесени в мечти за наближаващия обяд. Единственото нещо в големия град, което намекваше, че това не беше обикновен лондонски ден, бе раираният навес, опънат над тротоара на църквата „Свети Петър“ на Итън скуеър, и червеният килим на самия тротоар — знаци, които недвусмислено показваха, че съвсем скоро тук ще се състои бракосъчетание.
Освен Бил, облечен в скромен сив костюм с червена нишка и придружен от териера Боб със светлокафява каишка и кално петно на носа, там бяха и зяпачите, които вече се подреждаха от двете страни на входа — обичайните възрастни дами, заети с обсъждане на сватбите, които са видели през живота си; обичайните застаряващи господа, бъбрещи за шивачи и победители в конни състезания; както и, разбира се, обичайното спящо в количката си бебе, без което сбирката би била просто непълна. Всички ще стоят и ще зяпат, докато се появят булката и младоженецът, след това ще се пренесат на следващата сватба.