От всички присъстващи Бил бе единственият, който не беше дошъл за разнообразие. Но и сам не можеше да обясни защо бе дошъл. Не очакваше да го зарадва гледката на Флик подръка със съпруга й. Щеше да бъде живо мъчение и все пак дори дяволът не можеше да го пропъди оттук. Инстинктът да се рови в раната е дълбоко вкоренен в човека. И Бил му се подчиняваше.
Боб обаче приемаше зле чакането и в кучешката му душа се зараждаше бунт, защото определено се смяташе за измамен. Щом забеляза, че Бил излиза от апартамента, успя да се промуши през входната врата в последния миг и любезно помоли да бъде разходен. Бил се бе съгласил с предложението и двамата тръгнаха съвсем нормално и както си му е редът, а ето че сега от двайсет минути висяха на тоя тротоар с толкова малко свободно пространство наоколо. На Боб започваше да му се струва, че завинаги са приковани тук. Изрази негодуванието си с няколко решителни опита да се обеси, увивайки за по-добра опора каишката около крака на мъчителя си. По време на последния опит един порив на вятъра отнесе шапката на Бил.
Към сърдечните му изпитания сега се прибави нещастието да стане за посмешище на населението. Пред всички зрелища лондонското гражданство предпочита мъж, преследващ шапката си във ветровит ден. А когато по време на гонитбата мъжът е застрашен от неизбежно препъване в пощуряло куче, удоволствието е пълно. Краткото преследване бе осъществено от Бил пред очите на отзивчива публика. Когато се върна — с шапка и цял букет от лоши чувства към себеподобните си, — огорчението му бе задълбочено от откритието, че докато е бил толкова зает, Флик е пристигнала и е влязла в църквата. Зяпачите вече я обсъждаха и я сравняваха с други булки.
Бележките като цяло бяха благоприятни. Една дама с каскет и кавалерийски мустак заяви, че ги харесвала по-закръгленки, но иначе Флик получи добри отзиви. Отрицателната критика остана за „бащата“. Тъй като знаеше, че Флик няма такъв, Бил прие въпросния джентълмен за вуйчо й Синклер, на когото несъмнено се бе паднала честта да предаде булката. Не бе оставил особено добро впечатление. Един мъж с пуловер и оръфано бомбе се произнесе твърде язвително за ръбовете на панталона на господин Хамънд.
— Къде е младоженецът? — попита дамата, незадоволена от фигурата на Флик. — Май закъснява.
— Разбира се, че закъснява — обади се един, дето разбираше от тия неща. — Съвсем естествено е да я остави да пристигне първа — обясни той, явно припомнил си маниера на боксьорите.
— Бледичка ми се видя — плахо се обади един гласец. Изглеждаше сравнително бос в нещата и явно не съзнаваше напълно слабите си позиции сред експертите наоколо.
— Винаги са бледи — отвърна хладно разбирачът. — И ти щеше да си блед на нейно място. Видях снимка на младоженеца в „Дейли рекърд“ тая сутрин. Голям катил.
— Ами?
— Ами я! — разбирачът не беше от великодушните хора, които ще вземат предвид изкривяванията на образа, получени при отпечатването му в евтин вестник. Но пък и истина си бе, че Родерик в днешния брой на „Рекърд“ изглеждаше като престъпник. — Много противен, с белег на лицето. Аз мисля, че ще я бие!
Бил не издържа. Имаше три възможности — да се махне, да разбие муцуната на разбирача или да влезе в църквата и да седне. И понеже последната беше най-лошата и щеше да изостри страданията му до непоносимост, избра нея. Пресече площада, влезе в една тютюнопродавница, купи си унция тютюн и съгласно условията на сделката остави Боб зад тезгяха. Навън изхвърли тютюна, после прекрачи смело прага на църквата и се сви на най-близката пейка.
Вътре беше мрачно и студено и напук на волята му започна да го завладява спокойствие, когато един глас дъхна в ухото му:
— Билет, сър?
Беше някакъв зачервен младеж, потен и притеснен. Погледът, който получи от Бил, беше така жесток и изпълнен с омраза, злоба и най-общо неблагоразположение, че изведнъж се изпоти. После отстъпи назад, премига умно и реши да оттегли въпроса си. Идеята човек в сив костюм и без билет да присъства на светска сватба обиждаше най-съкровените му чувства, но дори сградата, в която се намираха, да беше от по-профанно естество, Бил все така имаше вид на човек, с когото е по-добре да не се спори, все едно за какво. Сивите костюми винаги правят едрите мъже да изглеждат по-едри, а костюмът на Бил беше особено сив.
Бил остана на мястото си. След един-два стреснати погледа към облеклото му паството реши да го приеме за някой от безчислените чешити на големия град и оттегли вниманието си. Той се отдаде на скръбта.