— Къде беше отишъл, ако мога да попитам? — рече Торин на Гандалф, докато яздеха редом.
— Да погледна какво става напред — отговори вълшебникът.
— А какво те доведе обратно тъкмо навреме?
— Това, че погледнах назад.
— Добре, но не можеш ли да ми обясниш малко по-подробно? — продължи Торин.
— Тръгнах да проуча тайно пътя, по който ще вървим. Скоро той ще стане опасен и труден. Освен това исках и да попълня малкия ни запас от провизии. Не бях стигнал много далеч, когато срещнах двама мои приятели от уединената долина.
— Къде се намира тя?
— Не ме прекъсвай! — сопна му се Гандалф. — След няколко дни ще стигнеш там, ако имаш късмет, и ще узнаеш всичко за нея. Та, както казах, срещнах двама от хората на Елронд. Те бягаха да се спасят от троловете. Тъкмо от тях узнах, че трима тролове слезли от планините и се настанили в гората, недалеч от пътя. Всичко живо от околността се изплашило и избягало, затова те ловели от засада случайните пътници.
— Веднага разбрах, че ще имате нужда от мен. Като погледнах назад, в далечината видях сияние от огън и в същия миг тръгнах обратно. Сега вече знаеш всичко. Но, моля те, следващия път бъди по-предпазлив, иначе доникъде няма да стигнеш!
— Благодаря ти! — отвърна Торин.
3. КРАТЪК ОТДИХ
Макар че времето се подобри, този ден те нито пяха, нито си разказваха приказки. Така минаха и следващият, и по-следващият ден. Пътниците добре разбираха, че опасността все повече се приближава към тях от всички страни. Нощуваха под звездите, а кончетата им бяха по-сити от тях, защото трева имаше в изобилие, но торбите им с провизии се бяха поизпразнили, въпреки че ги бяха напълнили от запасите на троловете. Една сутрин стигнаха до някаква река, която течеше, шумна и пенлива, по камънаците. Намериха брод и я прегазиха. Отвъдният бряг беше стръмен и хлъзгав. Когато го изкачиха, водейки кончетата си за юздите, видяха, че големите планини съвсем са се приближили до тях. Изглеждаше едва ли не, че им остава само един ден път до подножието на най-близкото възвишение. То се издигаше мрачно и страховито, макар че кафявите му склонове бяха тук-там обагрени от слънчева светлина, а по върховете на разклоненията му блестеше сняг.
— Това ли е планината? — попита благоговейно Билбо, отворил широко очи. През живота си той не беше виждал толкова голямо нещо.
— Разбира се, че не! — отговори Балин. — Това е само началото на Мъгливите планини и ние първо ще трябва някак си да минем през тях, над тях и под тях, за да стигнем на отвъдната им страна в Пустинната земя. Дори и оттам до Опустошената планина на Изток, където Смог лежи върху нашите съкровища и ги пази, остава още много, много път.
— О! — рече Билбо и изведнъж се почувствува По-уморен от всякога. Отново си спомни — и не за последен път — за удобното си кресло пред огнището в своята любима дневна стая в хобитовата си дупка и за пеещия чайник.
Сега вече Гандалф тръгна начело.
— Ако объркаме пътя, с нас е свършено — предупреди той. — Преди всичко се нуждаем от храна и от сравнително безопасно място за почивка. Много важно е също да се навлезе в Мъгливите планини по верния път, иначе ще се изгубите в тях, ще трябва да се върнете обратно и да тръгнете отново (ако изобщо успеете да се върнете).
Те го попитаха накъде се е отправил и той отговори:
— Сега се намираме точно на границата на Пустинята, както някои от вас може би знаят. Някъде пред нас лежи скрита красивата Уединена долина, където живее Елронд в Последния удобен дом. Аз му пратих вест по моите приятели и сега ни очаква.
Съобщението на Гандалф ги успокои и обнадежди, но не беше така лесно, както изглеждаше, да се стигне до Уединената долина и да се открие Последният удобен дом на запад от планините. Пред тях се стелеше пуста земя — нито дървета, нито долчинки, нито баирчинки се срещаха по нея. Само един огромен склон, целият кафеникаво-жълт, тук-там с по някое тревнозелено или мъхово-зелено петно, което сочеше, че на това място навярно има вода. Склонът бавно-бавно се издигаше нагоре, за да се срещне с подножието на най-близкото. възвишение.
Утринта измина, настъпи следобедът, но в цялата смълчана пустош не се виждаше никаква следа от жилище. Пътниците започнаха да се тревожат, защото разбираха, че къщата можеше да лежи скрита чак някъде при планините. Пред краката им изведнъж зейваха тесни клисури със стръмни стени и те с изненада съзираха в тях дървета или някоя течаща на дъното река. На пътя им се изпречваха и дерета, които можеха да се преминат с един дълъг скок, макар че бяха много дълбоки й с пенливи водопади. Срещаха се и тъмни проломи, които нито можеш да прескочиш, нито можеш да преминеш с катерене. Имаше и блата — зелени, страшно красиви наглед, изпъстрени с ярки, високи цветя, но попаднеше ли в тях някое конче с товара на гърба си, едва ли щеше вече да се измъкне оттам.