Разстоянието от речния бряг до планините беше в действителност много по-голямо, отколкото можеше да се предположи. Това изненада Билбо. Единствената пътека беше отбелязана с бели камъчета — някои толкова мънички, че едва се виждаха, други-пък — полускрити от мъх и пирен.
Бавно се напредваше по тази пътека, макар да ги водеше Гандалф, който явно добре я познаваше. Главата му и дългата му брада се въртяха ту насам, ту натам, докато той се взираше за камъчетата, а останалите се водеха по него. Денят взе да преваля, но те ни най-малко не бяха се приближили до целта си. Времето за чай отдавна бе минало, а като че ли и времето за вечеря скоро щеше да направи същото. Нощни пеперуди запърхаха наоколо, светлината избледня, а луната още не беше изгряла. Кончето на Билбо взе да се спъва в камъни и коренища. И толкова неочаквано се намериха на ръба на един стръмен склон, че конят на Гандалф едва не се претърколи.
— Ето я най-после! — извика Гандалф и всички се струпаха около него. Долу, в низината, се виждаше една долина. Шум от бързотечаща вода в каменисто корито се носеше от дъното. Във въздуха се долавяше мирис на дървета, а отвъд реката мъждукаше светлина.
Билбо до края на живота си не забрави как се плъзгаха и хлъзгаха в мрака по лъкатушещата пътека надолу към Уединената долина. Колкото по-ниско слизаха, ставаше все по-топло, а от аромата на боровете на Билбо му се доспа и той от време на време така клюмаше, че едва не падаше от кончето си и забиваше нос в шията му.
Настроението на всички се повиши. Боровете се смениха с букове и дъбове, а мракът вече не ги плашеше. Зеленият цвят на тревата бе съвсем избледнял, когато най-сетне излязоха на една открита горска поляна, недалеч от брега на реката.
„Хм! Мирише ми на елфи!“ — помисли си Билбо и погледна нагоре към блещукащите със синкава светлина звезди. И тъкмо в този миг от дърветата се понесе песен, придружена със звънлив смях:
Така пееха те през смях от дърветата. „Весели безсмислици“ — ще си кажете вие, но те и да го узнаят, няма да се ядосат, а само още по-силно ще се разсмеят. Защото това наистина бяха елфи.
Скоро Билбо можа да ги различи в сгъстяващия се мрак. Той обичаше елфите, макар и да ги бе виждал рядко, но и малко се плашеше от тях. А джуджетата не се погаждат много с тези същества. Дори такива добри и благородни джуджета, като Торин и приятелите му, ги смятат за глупави (което е глупаво да се помисли) и се дразнят от тях, защото някои елфи им се смеят и подиграват, и то най-вече на дългите бради.
— Хе, хе! — обади се един глас. — Погледнете само! Хобитът Билбо на конче! Ама че забавно!
— Да, удивително и забележително!
После те запяха друга песен — също така весела, като тази, която ви предадох. Когато я свършиха, един висок млад елф се появи откъм дърветата и се поклони на Гандалф и Торин.
— Добре дошли в долината! — рече той.
— Благодаря — отвърна малко грубичко Торин, докато Гандалф вече беше слязъл от коня си и разговаряше весело с елфите.
— Малко сте се отклонили от пътеката, която води през реката към къщата отвъд — рече елфът. — Ние ще ви упътим, но ще трябва да слезете от кончетата и да минете по моста пеш. Ще останете ли за малко да попеете с нас, или ще тръгвате веднага? Там вече приготвят вечерята — додаде той. — Подушвам миризмата на дима от огъня.
Билбо беше много уморен, но му се искаше да остане за мъничко. Песните на елфите не са за изпускане, особено през юни, ако обичаш такива работи. Искаше му се също да размени и няколко думи насаме с тези чудновати същества, които му знаеха и името, и всичко друго за него, макар той да не се беше срещал никога досега с тях. Беше му интересно да чуе мнението им за неговото приключение. Елфите знаят много неща — научават всичко, което става по земята, така бързо, както бързо тече водата, а може би и по-бързо.