Торин се замисли над тези думи и след това, рече:
— Ще пазя с чест този меч! И нека в близко време той коси отново злите духове!
— Дано това да се сбъдне скоро, още в планините! — каза Елронд и после добави: — А сега дайте да видя картата ви!
Той я взе и дълго я разглежда, като клатеше глава. Елронд не одобряваше слабостта на джуджетата към златото, но мразеше драконите заради жестоките им злочинства. Споменът за разрушения град Дейл, за веселите му камбани и за обгорелите брегове на бистрата Течаща река го натъжи. На небето грееше широкият полумесец на луната. Елронд вдигна картата срещу бледата му светлина.
— Какво е това? — възкликна той. — Освен руническите букви, които казват: „Един метър и половина е висока вратата и трима могат да минат рамо до рамо“, има и лунни букви.
— А какви са лунните букви? — попита Билбо любопитно. Той имаше слабост към картите, както вече ви казах, обичаше изкусно изписаните рунически букви, макар буквите, които той самият пишеше, да бяха малко разкривени и тънички като паякови крачета.
— Лунните букви са пак рунически букви, но не се виждат винаги, а само когато луната ги освети от задната страна. В цялата работа обаче има една допълнителна тънкост — луната трябва да е в същото разположение и в същия сезон, както тогава, когато са били написани буквите. Те са измислени от джуджетата, които, са ги изписвали със сребърни писци, както ще потвърдят и приятелите ти. Лунните букви на тази карта очевидно са били написани много отдавна, в навечерието на Еньовден, при светлината на лунния сърп.
— И какво казват те? — попитаха в един глас Гандалф и Торин, може би малко засрамени, че Елронд пръв бе открил лунното писмо, макар да не бе имало възможност те да го сторят досега, пък и дълго време занапред не биха могли да го направят, ако се пропуснеше този момент.
— „Застани до сивия камък, когато дроздът запее — започна да чете Елронд, — и залязващото слънце в деня на Дурин ще огрее с последните си лъчи ключалката.“
— Дурин! Дурин! — извика Торин. — Той е бащата на бащите на най-старите джуджета — Дългобрадовците — и мой пръв праотец. Аз съм негов потомък.
— А какво е това „денят на Дурин“? — запита Елронд.
— Първият ден от Новата година на джуджетата — взе да обяснява Торин — е, както всички знаете, първият ден от последната луна на Есента. Ние наричаме деня на Дурин този ден, когато последната луна на Есента и слънцето са заедно на небето. Аз обаче се страхувам, че това няма да ни помогне много, защото в наши дни ние не умеем да познаваме кога настъпва този момент.
— Ще видим — рече Гандалф. — Има ли написано още нещо?
— На тази луна нищо повече не се вижда — отвърна Елронд.
После всички слязоха при реката, за да се насладят на песните и танците на елфите по случай Еньовден.
Следващата утрин беше такава свежа и приятна, за каквато можеше само да се мечтае. Небето беше синьо, без нито едно облаче по него, а слънцето танцуваше по водата. След прощалните песни конниците потеглиха бързо, готови за новите приключения, които щяха да преживеят по пътя си, докато прекосяват Мъгливите планини.
4. НАД ХЪЛМ ИЛИ ПОД ХЪЛМ
Много пътища водеха към тези планини и много проходи ги пресичаха. Но повечето от пътищата бяха измамни и водеха към някое глухо място или към дълбока пропаст, а в голяма част от проходите дебнеха най-различни страхотии и беди. Джуджетата и хобитът, напътени от мъдрия съвет на Елронд и от знанията и паметта на Гандалф, поеха по верния път, към истинския проход.
След като напуснаха Последния удобен дом и Уединената долина, те дълги дни се качваха и качваха все нагоре и нагоре. Пътят беше труден и опасен, криволичещ, пуст и безкраен. Като погледнеха назад, виждаха земите, които вече бяха останали зад гърба им. Билбо знаеше, че далеч, далеч на Запад, в бледата синевина се простира неговата спокойна и безопасна страна, където беше и мъничката му хобитова дупка. Той силно потрепера. Тук, горе, студът ставаше все по-лют, а вятърът виеше пронизително сред скалите. От време на време огромни заоблени каменни блокове, освободени от лятното слънце, огрявало ледовете, се понасяха шеметно от върховете и преминаваха край пътешествениците (което беше все пак щастливо отърваване) или над главите им (а това не винаги можеше да завърши благополучно). Нощем всички зъзнеха от студ и не смееха да разговарят високо от страх да не събудят ехото, защото тишината очевидно мразеше да бъде нарушавана от друг шум освен от ромона на водата, воя на вятъра и пукота на ломящите се камъни.