„Сега там долу е средата на лятото — мислеше си Билбо, — косят сеното и устройват гощавки на открито. Когато вземат да жънат и да берат къпините, ние едва ли ще сме започнали да се спускаме от другата страна.“
Мислите на неговите спътници бяха не по-малко мрачни, макар че при сбогуването си с Елронд в свежата лятна утрин всички бяха изпълнени с надежда и весело говореха как успешно ще преминат през планините и ще препуснат в галоп из отвъдната страна. Те се бяха надявали, че ще стигнат до тайния вход към Самотната планина още по времето на тази последна есенна луна, а може би и в деня на Дурин. Само Гандалф бе поклатил глава и бе замълчал. Джуджетата не бяха минавали оттук много години, но Гандалф беше минавал и знаеше, че гибелта и злощастието бяха покълнали и процъфтели в Пустинната земя, откакто драконите бяха прогонили и унищожили всичко живо и злите духове тайно се бяха настанили из тия места след битките в мините на Мориа. Дори добрите начинания на мъдри вълшебници като Гандалф и на добри приятели като Елронд понякога могат да се объркат, ако си се впуснал в опасни приключения през Пустинната земя; а Гандалф беше достатъчно мъдър вълшебник, за да знае това.
Той знаеше, че нещо неочаквано винаги може да се случи, и не смееше да се надява, че ще преминат без премеждия тези огромни планини с пусти върхове и долини, които никой цар не управляваше. Така и стана. Всичко вървеше добре, докато един ден не ги застигна буря с гръмотевици, впрочем нещо повече — бой на гръмотевици. Вие знаете колко страшна може да бъде една гръмотевична буря долу, в равнината, или в някоя речна долина — особено когато две големи гръмотевични бури се срещнат и вкопчат една в друга. Още по-страшни са гръмотевиците и мълниите в планините нощем, когато от изток и запад се зададат една срещу друга две бури и започнат двубой. Мълниите се разбиват о върховете, скалите се разлюляват, оглушителни трясъци раздират въздуха и нахлуват с тътен във всяка пещера и хралупа, тъмнината се изпълва с невъобразим шум и с внезапни проблясъци.
Билбо никога не беше виждал, нито пък си бе представял подобно нещо. Пътниците се бяха спрели на едно стръмно и тясно място. От едната им страна зееше дълбока черна пропаст, а от другата се беше надвесила огромна скала, под която те бяха потърсили подслон за през нощта. Билбо лежеше под завивката си и трепереше от глава до пети. Колчем речеше да надникне навън, при светлината на мълниите виждаше отвъд пропастта каменните великани, които се забавляваха, като си подхвърляха големи отломки от скали, улавяха ги и ги мятаха надолу в тъмнината, където те или се раздробяваха на прах сред дърветата, или се разтрошаваха с трясък на малки парченца. След това се надигна вятър и заваля дъжд. Вятърът шибаше дъжда и градушката във всички посоки, така че и надвисналата скала вече не можеше да ги предпази. Скоро те бяха мокри до кости, а кончетата им стояха с отпуснати глави и с подвити между краката опашки и от време на време процвилваха от страх. Цялата планина ехтеше от гръмките крясъци и кикота на каменните великани.
— Сега вече спасение няма! — забеляза Торин мрачно. — Ако не ни отнесе вятърът или не се удавим, или не ни порази мълния, някой от великаните ще ни грабне и ще ни ритне като футболна топка в небесата.
— Е, ако знаеш някъде по-добро убежище, заведи ни там! — каза Гандалф. Той също нямаше настроение и беше немалко обезпокоен от великаните. Спорът завърши с това, че пратиха Фили и Кили да потърсят по-добър подслон. Те имаха силни очи и тъй като бяха с около петдесет години по-млади от останалите джуджета, обикновено тях използуваха за такава работа (за всички беше ясно, че е напълно безполезно да пращат Билбо.)
— Щом искаш да намериш нещо, трябва само да го търсиш — каза Торин на двете млади джуджета.
И наистина, обикновено откриваш нещо, ако вземеш да търсиш, но то не винаги е онова, което ти трябва. Така излезе и този път.
Скоро Фили и Кили допълзяха обратно, като се държаха за скалата, за да не ги отнесе вятърът.
— Открихме една суха пещера, недалеч от следващия завой — докладваха те. — И кончета, и всичко останало може да се побере в нея.
— Внимателно ли я изследвахте? — попита вълшебникът, защото знаеше, че тези пещери рядко биват празни.
— Да, да! — отговориха те, макар за всички да беше ясно, че не са го сторили, тъй като се върнаха твърде бързо. — Тя не е голяма, нито пък продължава много навътре.
А това именно е най-опасното при пещерите: понякога не знаеш колко навътре продължават, дали зад тях няма някакъв проход и какво може да те очаква там. За момента, обаче, новината на Фили и Кили се посрещна с радост. Всички станаха и се приготвиха да тръгнат. Вятърът все още виеше, гръмотевиците продължаваха да ечат и джуджетата, и кончетата с усилие се мъкнеха напред. За щастие подслонът наистина не беше далеч. Скоро те стигнаха до една огромна скала, издадена над пътя. Зад нея, в склона на планината, имаше нисък свод — толкова нисък, че кончетата трудно минаха през него едва след като ги разтовариха и разседлаха. Далеч по-приятно бе да слушаш вятъра и дъжда иззад свода, отколкото да ги усещаш върху себе си. Тук нашите пътешественици се чувствуваха в безопасност и от великаните, и от техните каменни топки. Вълшебникът обаче не искаше да се излага на рискове. Той запали върха на жезъла си — както бе сторил това през един далечен ден в трапезарията на Билбо, ако си спомняте, — и при неговата светлина те изследваха пещерата от край до край.