Тя не беше нито много голяма, нито много малка и в нея нямаше нищо подозрително. Подът й беше сух и имаше няколко много удобни кътчета. В единия край на пещерата настаниха изпускащите пара кончета (очевидно много доволни от промяната), които веднага задъвкаха зоб от торбите си. Оин и Глоин искаха да запалят огън при входа, за да се изсушат, но Гандалф не им позволи. Затова, всички проснаха мокрите си дрехи на пода, извадиха сухи от торбите си, загърнаха се в завивките си, грабнаха лулите си и взеха да пускат колелца от дим, които Гандалф за забавление обагряше в различни цветове и ги пращаше към тавана, където те започваха да танцуват. После се подеха разговори, бурята бе забравена и всеки заразказва какво ще направи със своя дял от съкровището (когато го вземат, а това в момента не им се струваше тъй невъзможно). Накрая едно по едно джуджетата заспаха. Оттук нататък те вече никога нямаше да използуват кончетата си, вещите си, инструментите си и всички останали дреболии, които носеха със себе си.
Същата нощ се оказа, че не бяха взели малкия Билбо съвсем напразно. Кой знае защо, той дълго време не можа да заспи. Когато най-после заспа, сънува крайно неприятни сънища. Сънува, че някаква цепнатина на стената в дъното на пещерата става все по-голяма и по-толяма, че се отваря все по-широко и по-широко, а той беше много изплашен, но не можеше нито да извика, нито да направи нещо друго, освен да лежи и да наблюдава. После пък, засънува, че подът на пещерата се проваля и той пропада надолу — и пада, пада, пада кой знае докъде.
И точно в този миг се сепна в съня си, събуди се и разбра, че част от сънуваното е истина. В дъното на пещерата наистина се бе отворила една цепнатина и се бе превърнала в широк проход. Билбо успя да види как опашката на последното конче изчезва от него. Той, разбира се, нададе силен вик — толкова силен, колкото един хобит може да нададе, но все пак изненадващо силен за ръста му.
И в този миг отвсякъде наскачаха зли духове, големи, грозни зли духове — и много на брой. Трябва да имаше най-малко по шест за всяко джудже, а дори двама и за Билбо. Нападателите, грабнаха жертвите си и преди те да се усетят, ги пренесоха през процепа. Гандалф обаче не успяха да хванат. И тъкмо това беше ползата от вика на Билбо. Той бе събудил вълшебника за частица от секундата и когато злите духове се спуснаха да грабнат и него, пещерата се озари от силен блясък, подобен на мълния, долови се миризма като на барут и неколцина зли духове паднаха мъртви.
Цепнатината се затвори с щракане и Билбо и джуджетата се намериха от другата й страна. Но къде беше Гандалф? Това нито пленниците, нито злите духове знаеха, но те и не чакаха много, за да разберат. Хванаха Билбо и джуджетата и ги заблъскаха напред. Проходи се кръстосваха и преплитаха във всички посоки, но злите духове си знаеха пътя така добре, както вие знаете вашия път до най-близката пощенска станция. А пътят им се спускаше все надолу и надолу и въздухът ставаше все по-застоял и тежък. Злите духове се държаха много грубо, щипеха безмилостно, кискаха се и се смееха с противните си, смразяващи гласове. Билбо се почувствува по-нещастен и оттогава, когато тролът го бе хванал за пръстите на краката и го бе увисил надолу с главата. Той отново замечта (и не за последен път) за приятната си и удобна дупка.
Изведнъж пред тях засия някаква червена светлина. Злите духове взеха да пеят и да кряскат, като отмерваха такта по каменния под с плоските си ходила, и в същото време разтърсваха пленниците си