— Разбира се! — рече Билбо и бързо понечи да седне, но не улучи стола, строполи се върху решетката пред камината и с трясък прекатури ръжена и лопатката.
— Тихо! — обади се Гандалф. — Да чуем какво ще ни каже Торин. И Торин заговори.
— Слушайте, Гандалф, джуджета и ти, Билбо Бегинс — обърна се той към слушателите си. — Днес ние се събрахме в къщата на нашия приятел, този юначен хобит и достоен съучастник в нашия заговор — дано козината по краката му никога да не опада и виното и бирата му да са все така хубави! — Той спря да си поеме дъх и да получи от домакина отговор за любезността си, но горкият Билбо изобщо не разбра ласкателството. Само мърдаше устни в желанието си да възрази, че го наричат юначага и още по-лошо — съучастник, но не беше в състояние да издаде и звук, дотолкова бе загубил и ума, и дума. И тъй Торин продължи:
— Ние се събрахме да обсъдим нашите кроежи и намерения, нашите средства и начини на действие, нашите цели. Малко преди да съмне, ще потеглим на дълго пътешествие, от което някои от нас (а може би и всички, с изключение на нашия приятел и съветник, изкусния вълшебник Гандалф) няма да се завърнат. Това е един много важен момент. Смятам, че целта ни е добре известна на всички. На уважаемия господин Бегинс, а може би и на едно-две от по-младите джуджета (мисля, че ще бъда прав, ако назова например Кили и Фили) е необходимо да се даде известно кратко обяснение за точного положение…
Ето как обичаше да се изразява Торин. Той имаше голямо мнение за себе си и ако го бяха оставили, навярно щеше да продължи да говори така, докато му се свършеше дъхът, без да каже на някого нещо, което вече да не е известно. Но той бе грубо прекъснат. Горкият Билбо не можеше повече да издържа. При думите „няма да се завърнат“ той усети как вътре в него започва да се надига един вик, който не закъсня да пропищи пронизително като свирка на локомотив, излязъл от тунел. Джуджетата наскачаха и прекатуриха масата. Единият край на Гандалфовия магически жезъл припламна с ярка синя светлина и всички видяха горкият малък хобит, коленичил на килимчето пред камината, да трепере като лист. После той се простря по очи на пода и взе да вика: „Поразен от гръм, поразен от гръм!“ Дълго повтаряше само тези думи и джуджетата се видяха принудени, за да не им пречи, да го вдигнат и отнесат в съседната стая, където го положиха на едно канапе, оставиха до него чаша с някакво питие и се върнаха да дообсъдят потайното си дело.
— Невъздържано малко човече! — рече Гандалф, когато насядаха отново. — Понякога изпада в такива странни настроения, но иначе си го бива, много си го бива — свиреп е като дракон, на когото са настъпили опашката.
Ако сте виждали дракон с настъпена опашка, ще разберете, че думите на Гандалф биха могли да бъдат само едно поетическо преувеличение за който и да било хобит, та дори и за пра-правуйчото на Стария Тук — Ревящия бик, който бил толкова грамаден (за хобит, разбира се), че можел да повдигне кон. Той нападнал пълчищата зли духове при планината Грам в Битката за зелените поля и отсякъл главата на техния цар Голфимбул с един удар на дървената си тояга. Главата на царя прелетяла около стотина метра във въздуха и накрая паднала в една заешка дупка. Така Ревящия бик спечелил битката, а заедно с това била измислена играта голф (по името на нещастния Голфимбул).
Междувременно кроткият и простодушен потомък на Ревящия бик вече бе дошъл на себе си и като отпи една глътка от чашата, пропълзя плахо до вратата на гостната и чу Глоин да казва:
— Хм! (Или нещо подобно на сумтене.) Как мислите, дали ще ни върши работа? Чудесно е, че е тъй свиреп, както казва Гандалф, но един такъв вик в някой напрегнат момент ще бъде достатъчен да събуди и дракона, и всичките му родственици, и да ни погуби. Аз мисля, че в него се долавяше повече страх, отколкото невъздържаност. Всъщност, ако не беше знакът на вратата, щях да смятам, че съм сбъркал къщата. Още като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага, веднага се усъмних. Че то повече прилича на бакалин, отколкото на професионален разбойник!
В този миг Билбо завъртя дръжката на вратата и влезе. Неустрашимият дух на семейство Тук надделя. Той изведнъж почувствува, че е готов да се откаже и от леглото си, и от закуската си, само и само да го смятат за свиреп. А думите „като зърнах дребното човече да изскача запъхтяно на прага“ — действително го накараха да освирепее от гняв. Много пъти след това благоразумието, наследено от семейство Бегинс, го караше да съжалява за тази своя постъпка и той си казваше: „Ех, Билбо, какъв глупак излезе ти — сам пъхна крака си в капана“.