— Точно така — отвърна Торин.
— Освен това — продължи Гандалф — забравих да ви кажа, че за вратата има и ключ, един мъничък и много особен ключ. Ето го! — И вълшебникът подаде на Торин един ключ с дълга цев и с някакви сложни думи, изписани по него със сребро. — Пази го на сигурно място!
— Ще го пазя — рече Торин, като взе ключа, закачи го на една красива верижка, която висеше на врата му, и го скри под дрехата си. — Вече имам известна надежда. Тези новини променят нещата за добро. Досега ние не знаехме какво точно да правим. Смятахме да тръгнем на Изток и да стигнем тихо и мирно до дългото езеро. Оттам вече щяха да започнат трудностите.
— Ще започнат много преди това, ако изобщо познавам пътищата към изток — намеси се Гандалф.
— Оттам бихме могли да се спуснем по течащата река — продължи Торин, без да обърне внимание на думите на Гандалф — и да стигнем до развалините на Дейл — стария град в долината, разположен в съседство с планината. Но на никого от нас не се хареса идеята да минем през главната порта. Реката тече право през нея и през голямата канара на юг от планината, а оттам твърде често минава и драконът — освен ако не си е променил навиците.
— Това би било неблагоразумие — забеляза вълшебникът, — особено без помощта на някой смел воин или герой. Опитах се да намеря, но воините са заети да се сражават помежду си в далечни земи, а герои по тези места има малко и трудно можеш да ги откриеш. Мечовете тук са обикновено изтъпени, брадвите се използуват само за сечене на дървета, щитовете — за детски люлки или за похлупаци на съдове, а драконите са надалеч, на безопасно разстояние (затова ги смятат само за приказни същества). Ето защо аз се спрях на кражбата — особено като си припомних, че съществува странична порта. Тогава намерих професионалния разбойник, нашия малък Билбо Бегинс. Това е всичко, а сега нека продължим по-нататък и си съставим план за действие.
— Отлично — рече Торин и като се обърна с престорена любезност към Билбо, додаде: — В такъв случай да се надяваме, че нашият професионален разбойник ще ни даде някои полезни съвети и предложения.
— Преди всичко искам да знам нещо повече за тия неща — отговори Билбо, доста смутен и объркан вътрешно, но все още решен да не се предава. Имам предвид златото и дракона. Как е попаднало това злато там, на кого принадлежи и тъй нататък.
— Виж ти! — възкликна Торин. — Та нали ти дадохме карта? Нима не чу песента ни и разговора, който водим вече от часове?
— И все пак искам всичко да ми се обясни просто и ясно — упорито настояваше Билбо, като си придаде високомерен вид (какъвто обикновено си придаваше пред ония посетители, които идваха да искат от него пара назаем) с желанието да се представи за мъдър, благоразумен и вещ, та да оправдае препоръката на Гандалф. — Бих искал също да знам какви рискове поемам, какви разходи ще направя, колко време ще загубя, какво възнаграждение ще получа и тъй нататък — с което всъщност искаше да каже: „Каква полза ще имам от всичко това? И ще се върна ли жив и здрав?“
— Е, добре — съгласи се Торин. — Много отдавна. когато дядо ми Трор бил още млад, нашият род бил прогонен от далечния Север и се преселил с цялото си богатство и с всичките си сечива в планината, изобразена на тази карта. Планината била открита още от моя далечен праотец, Старият Трейн, но като се настанили там, родствениците ми прокопали мини и тунели, направили обширни галерии и просторни работилници и — доколкото ми е известно — изкопали много злато и много скъпоценни камъни. И така, те станали извънредно богати и знатни, а моят дядо бил избран за цар на планината и се ползувал с голямо уважение от страна на смъртните, които живеели на юг и постепенно се придвижвали все по-нагоре по течащата река към закътаната от планината долина.
Тогава беше построен честитият долинен град Дейл. Царе викаха на работа нашите ковачи и ги възнаграждаваха богато за майсторството им. Бащи идваха да ни молят да вземем синовете им да чиракуват при нас и ни се отплащаха щедро — най-вече с храна, тъй като ние не си правехме труд сами да си я произвеждаме или да я търсим. Щастливо време беше това. И най-бедните сред нас имаха достатъчно пари и да харчат, и да дават назаем. Имахме свободно време да майсторим красиви неща, ей тъй за удоволствие, да не говорим пък за прекрасните вълшебни играчки, подобни на които днес не могат да се намерят никъде по света. И тъй, подземията на дядо ми се напълниха със злато и скъпоценни камъни, с предмети, украсени с резба, а пазарът за играчки в град Дейл стана истинско чудо.