Стивън Кинг
Били Съмърс
В мислите ми са Реймънд и Сара Джейн Спръс
Глава 1
1.
Били Съмърс седи във фоайето на хотела и чака да дойдат да го вземат. Петък на обед е. Въпреки че чете дебел комикс със заглавие „Арчи и неговите приятели“, Били си мисли за Емил Зола и третия му роман, с който пробива — „Терез Ракен“. Мисли си, че това е типична книга на млад мъж. Мисли си, че в нея Зола тъкмо е напипал жилката, която ще го отведе до невероятно богато златно находище. Мисли си, че Зола е бил — и все още е — кошмарната версия на Чарлз Дикенс. Мисли си, че от това би излязла чудесна тема за есе. Макар никога да не е писал есета.
В дванайсет часа и две минути вратата се отваря и във фоайето влизат двама мъже. Единият е висок, с черна коса, заресана назад като на Елвис Пресли. Другият е нисък, с очила. И двамата са с костюми. Всичките хора на Ник носят костюми. Били познава високия от Вегас. Той работи за Ник отдавна. Казва се Франк Макинтош. Заради прическата някои от хората на Ник го наричат Франки Елвис или — заради малкото плешиво петно на темето — Елвис Кубето. Но само зад гърба му. Били не познава другия. Вероятно е местен.
Макинтош му подава ръка. Били става и я стисва.
— Здрасти, Били, много време мина. Радвам се да те видя.
— И аз се радвам да те видя, Франк.
— Това е Поли Логан.
— Здрасти, Поли. — Били стисва ръка на ниския.
— Приятно ми е да се запознаем, Били.
Макинтош взима комикса за Арчи от ръката на Били.
— Виждам, че още четеш комикси.
— Да. Да, харесват ми. Особено смешните. Понякога и онези със супергероите, но те не ми харесват чак толкова.
Макинтош разлиства страниците и показва нещо на Поли Логан.
— Я виж какви мацета! Стават да ги гледаш, докато лъскаш бастуна.
— Това са Бети и Вероника — казва Били и си взима комикса. — Вероника е гаджето на Арчи, а Бети иска да му бъде гадже.
— Книги четеш ли? — пита Логан.
— От време на време, когато съм на дълъг път. Чета и списания. Но най обичам да чета комикси.
— Чудесно, чудесно — казва Логан и намигва на Макинтош. Дори не прави опит да го прикрие и Макинтош се намръщва, но Били не се засяга.
— Готов ли си да тръгваме? — пита Макинтош.
— Да. — Били пъхва в задния си джоб комикса за Арчи и ципестите му приятелки. И по тази тема си заслужава да се напише есе. За спокойствието, вдъхвано от прическите, и за възгледите, които не се променят. За Ривърдейл, където времето сякаш е спряло.
— Да вървим тогава — казва Макинтош. — Ник те очаква.
2.
Макинтош кара. Логан заявява, че ще седне отзад, защото е нисък. Били очаква да поемат на запад, защото там е богаташката част на града, а Ник Маджарян обича да живее в разкош, където и да отиде. И не обича хотели. Само че се отправят на североизток.
На три километра от центъра навлизат в квартал, типичен за средната работническа класа. Три-четири нива над квартала с фургони, където той е отраснал, но далеч не богаташки. Тук няма имения с високи огради. Това е квартал с обикновени, предимно едноетажни къщи и въртящи се по малките морави пръскачки. Повечето са добре поддържани, но има и такива, които се нуждаят от пребоядисване, а някои морави са превзети от бурени. Зърва една къща, на чийто счупен прозорец е поставен картон. Пред друга дебел мъж по бермуди и потник седи на сгъваем стол, купен от някой супермаркет, пие бира и ги следи с поглед… Икономическото положение в Америка е добро от доста време, но това май започва да се променя. Били е виждал много подобни квартали. Те са като барометър, а този е започнал да запада. Жителите му са от хората, на които им се плаща за почасова работа.
Макинтош спира пред двуетажна къща с проскубана морава. Боядисана е в мек жълт цвят. Изглежда прилично, но определено не е място, което Ник Маджарян би избрал да обитава дори само за няколко дни. По-скоро прилича на къща, в която живее механик или нископоставен служител на летище със съпругата си, пазаруваща с купони за намаления, и двете им деца, човек, който прави вноски по ипотеката всеки месец и играе боулинг с приятели в четвъртък вечер.
Логан отваря вратата на Били. Били оставя комикса на таблото и слиза.
Макинтош ги повежда нагоре по стълбите на верандата. Навън е горещо, но вътре работи климатик. Ник Маджарян стои в малкия коридор към кухнята. Облечен е с костюм, който вероятно струва колкото месечната вноска по ипотеката на тази къща. Оредяващата му коса е заресана плътно по скалпа, той не може да си направи прическа в стил „Елвис“. Лицето му е кръгло и загоряло от слънцето във Вегас. Пълен е, но когато прегръща Били, стърчащото му шкембе на допир е твърдо като камък.