Били вижда, че го пришпорват, за да вземе решението прибързано, и за миг в главата му изниква образът на крава, водена на заколение в кланица, но може би просто го гони параноя заради огромната сума. Може би последният удар не бива да е само най-доходоносният; може би трябва и да е най-интересният. Все пак иска да знае още нещо.
— Хоф защо участва?
— Офис сградата е негова — отговаря скорострелно Ник.
— Да, но… — Били се намръщва и се прави, че се напъва да мисли. — Той каза, че в сградата има много празни офиси.
— Ъгловият офис на петия етаж обаче е с идеално разположение — уверява го Ник. — Агентът ти, Джорджи, го накара да подпише договора за наем от свое име, така че нашите имена да не са намесени по никакъв начин.
— Освен това той трябва да набави оръжието — добавя Джорджо. — Може вече да го е намерил. При всички положения то не може да бъде проследено до нас.
Били вече е наясно с всичко това заради начина, по който Ник се старае да не ги виждат заедно, дори на верандата в ограденото със стена имение — но не е напълно удовлетворен. Защото Хоф му прави впечатление на голям дърдорко, а е крайно непрепоръчително да включваш дърдорко в организирането на убийство.
4.
По-късно същата вечер. Наближава полунощ. Били лежи на леглото в хотелската стая с ръце под възглавницата и се наслаждава на мимолетната хладина. Приел е да изпълни поръчката, разбира се, а казал ли си „да“ на Ник Маджарян, няма връщане назад. Сега изпълнява главната роля в историята за собствения си последен удар.
Накарал е Джорджо да преведе 500 000 долара в банка на Карибите. В момента в сметката му там има доста пари, а след като Джоуел Алън умре на стълбите пред съда, парите ще станат още повече. Достатъчно, че да се издържа с тях много, много дълго време, ако харчи разумно. А той ще харчи разумно. Няма разточителни вкусове. Никога не си е падал по шампанско и елитни компаньонки. В две други банки — местни — Дейвид Локридж разполага с допълнителни 18 000 долара, от които може да тегли. Предостатъчно за джобни пари, но твърде малко, за да събудят подозрения у властите.
Били беше задал още няколко въпроса. Най-важният от които — колко време преди удара ще бъде уведомен.
— Сравнително малко — отвърна Ник, — но няма да ти кажем, че трябва да си на линия след петнайсет минути. Веднага щом издадат заповедта за екстрадиране ще получиш телефонно обаждане или съобщение. Най-малко двайсет и четири часа предварително, но по-скоро три дни или дори седмица. Устройва ли те?
— Да. Стига да си наясно, че не мога да дам никакви гаранции, ако ми кажете петнайсет минути по-рано. Или дори цял час.
— Няма, няма.
— Какво ще правя, ако не го вкарат в съда по стълбите, а през друг вход?
— Има друг вход — каза Джорджо. — Някои от служителите в съда го използват. Но от петия етаж ще имаш видимост и към него, а разстоянието е по-дълго само с шейсетина метра. Можеш да се справиш, нали?
Били отговори утвърдително. Ник вдигна ръка, сякаш се канеше да пропъди досадна муха.
— През централния вход ще го вкарат, можеш да разчиташ на това. Имаш ли други въпроси?
Били отвърна, че няма и че сега лежи в стаята и премисля плана, докато чака да заспи. В понеделник ще се нанесе в малката жълта къща, наета от агента му. От литературния му агент. Във вторник ще отиде да види офиса, също нает от Джорджи Шопара. Когато Джорджо го попита какво ще прави там, Били отговори, че най-напред ще свали приложението Комиксолъджи на лаптопа си. Както и няколко игри.
— Гледай обаче и да пишеш по малко, а не само да разглеждаш книжки с картинки — посъветва го Джорджо, не съвсем на шега. — Трябва да влезеш в образа, да играеш ролята убедително.
Може би точно това щеше да направи. Дори да не напишеше нищо интересно, поне щеше да убива времето. Били предложи да пише автобиография. Джорджо предложи роман, не защото смятал Били за достатъчно способен, а тъй като било по-лесно да отговаря така, когато някой неизбежно го попита каква книга пише. Вероятно много хора щели да му задават този въпрос, след като се запознаел с работещите в Джерард Тауър.
Били се унася, но изведнъж го разсънва страхотна идея: защо да не е комбинация от двете? Защо да не е роман, който всъщност е автобиография, но написана не от Били Съмърс, който чете Зола и Харди и дори е излапал „Безкрайна шега“ с кориците за отрицателно време, а от другия Били Съмърс? Личността, която използва като маска и нарича тъпака. Дали би излязло нещо? Смята, че е напълно постижимо, защото познава този Били толкова добре, колкото познава себе си.