— Здравей, съседе — поздравява го мъжът. — Идвам да те приветствам в квартала със студена бира. Джамал Акерман. — Прехвърля двете бири в едната си голяма длан, а другата протяга към него.
Били я стисва.
— Дейвид Локридж. Дейв. Благодаря. — Били спира водата. — Заповядай вътре. Или, ако искаш, да седнем на верандата. Още не съм подредил съвсем. — Тук няма нужда от тъпака, в Мидуд може да се държи по-нормално.
— На верандата е чудесно — казва Джамал.
Сядат. Отварят кутийките бира: фсст. Били вдига своята и се обръща към Джамал:
— Благодаря.
Отпиват. Оглеждат моравата.
— Няма да успееш да съживиш тази посърнала трева само с вода — казва Джамал. — Мога да ти дам тор, ако искаш. Миналия месец беше на промоция в „Градинският център на Уоли“ и купих много.
— Май ще се възползвам от предложението ти. Така или иначе мислех да намина до Градинския център. Може да взема няколко стола за верандата. Но едва ли ще успея тази седмица. Знаеш как е в нова къща.
Джамал се засмива.
— И още как. Това е третата ни къща, откакто се оженихме през 2009. Първо живеехме при майка ѝ. — Джамал се прави, че потръпва. Били се усмихва. — Имаме две деца, на десет и на осем. Момче и момиче. Когато ти досаждат, защото със сигурност ще го правят, им кресни да се прибират вкъщи.
— Стига да не счупят прозорците и да не подпалят къщата, няма да ми пречат.
— Купил ли си я, или си под наем?
— Взех я на изплащане. Възнамерявам да остана тук доста време, не знам колко точно. Аз съм… малко ме е срам да го заявя така директно, но пиша книга. Поне се опитвам. Изглежда, има шанс да я публикуват, може дори да се продава добре, но трябва да се захвана сериозно за работа. Имам офис в центъра. В Джерард Тауър, знаеш ли я? Още не съм ходил там. Утре ще отида да го видя.
Джамал се ококорва.
— Писател! Тук, на Евъргрийн стрийт! Проклет да съм!
Били се разсмива и поклаща глава.
— Успокой топката. Още не съм написал книгата.
— Въпреки това, човече! Леле! Почакай само да кажа на Корин. Някой път трябва да ни гостуваш за вечеря. Така ще можем да се хвалим, че те познаваме още отпреди да се прочуеш.
Джамал вдига длан. Били я плясва. „Разбираш се добре с хората, без да се сближаваш прекалено с тях“, казал беше Ник. Вярно е, при това не е преструвка. Били обича да си общува с различни хора, както и да ги държи на една ръка разстояние. На пръв поглед това изглежда като противоречие, но не е.
— За какво става въпрос в книгата ти?
— Не мога да ти кажа. — Тук започва редакторският процес. Джорджо може да си въобразява, че знае всичко, защото е прочел няколко литературни списания и публикации в интернет, но греши. — Не защото е някаква голяма тайна, а тъй като не искам да си пилея думите. Ако започна да говоря за книгата… — Били свива рамене.
— Ясно, човече, схванах — усмихва се Джамал.
И просто, ей така, това обяснение е достатъчно.
4.
Вечерта Били разглежда каталога на Нетфликс на големия телевизор в стаята за отдих. Знае отдавна, че стрийминг платформата е много популярна, но никога не си е правил труда да разгледа какво се предлага в нея, защото има толкова много книги за четене. Оказва се, че се предлагат страшно много неща за гледане. Самият обем на съдържанието е плашещ и той решава да си легне рано, вместо да гледа каквото и да било. Преди да се съблече поглежда телефона и вижда, че е получил съобщение от агента си.
ДжРусо: 9 ч. в Джерард Тауър. Не шофирай. Вземи такси.
Били няма отделен телефон за Дейвид Локридж — Джорджо и Франк Макинтош не са му дали, — няма и предплатен телефон. Решава да използва личния си, след като Джорджо вече му е писал на него. С приложението за криптиране на съобщенията не би трябвало да има проблем. Защото трябва да му каже нещо важно.
Били С: Добре. Не води Хоф.
На екрана се появяват три точки, докато Джорджо съчинява отговора си. Не отнема дълго.
ДжРусо: Налага се. Съжалявам.
Точките изчезват. Разговорът е приключил.
Били изпразва джобовете си и слага панталоните в пералнята заедно с останалите си дрехи. Прави го бавно, със сбърчено чело. Не харесва Кен Хоф. Всъщност изпита неприязън към него още преди той да си отвори устата. Инстинктивна реакция. Нещо, което родителите и бабите и дядовците на Джорджо са наричали reazione istintiva. Но Хоф ще участва. Съобщението на Джорджо е красноречиво: Налага се. Не е в стила на Ник и Джорджо да включват разни местни хора в работата си, особено ако работата е въпрос на живот и смърт като тази. Заради сградата ли са включили Хоф? Защото местоположението е най-важно, както обичат да казват агентите по недвижими имоти. Затова ли? Или тъй като самият Ник не е местен?