— Дейв — поправя го Били. — Казвам се Дейв.
— Вярно. Извинявай. Моя грешка. Разполагаш с печка с два котлона, няма фурна, но имаш микровълнова, за да си правиш пуканки и да си претопляш полуфабрикати. В шкафовете има чинии и съдове за готвене. Имаш мивка, за да си миеш чиниите. Малък хладилник. За съжаление офисът няма собствен санитарен възел, общите тоалетни са в края на коридора, но поне са в твоя край. Съвсем наблизо са. Разполагаш и с това.
Хоф изважда от джоба си ключ и го пъха в ключалката на правоъгълна плоскост над вратата между служещата за кабинет конферентна зала и кухнята. Завърта ключа, натиска плоскостта и я отваря нагоре. Шкафът изглежда към четирийсет и пет сантиметра висок, метър и двайсет дълъг и половин метър дълбок. Празен е.
— Служи за склад — обяснява Хоф и даже прави жест все едно стреля с невидима пушка. — Давам ти ключ, за да го заключваш в петък, когато идва чистачката…
Били за малко да възрази, но Джорджо го изпреварва, и по-добре, защото той би трябвало да е мозъкът на операцията, а не Били Съмърс.
— Офисът няма да се чисти. Нито в петък, нито в друг ден от седмицата. Книгата е строго секретна, забрави ли? Дейв сам ще си чисти. Той е чистофайник, нали, Дейв?
Били кимва. Наистина е чистофайник.
— Предай това на Дийн и на другия от охраната — Логан ли беше? — както и на Броудър. — На Били обяснява: — Стивън Броудър. Управителят на сградата.
Били кимва и запомня името.
Джорджо оставя чантата с лаптопа на масата, като избутва принадлежностите за писане (жест, който на Били му се струва едновременно тъжен и някак си символичен) и я разкопчава.
— „Макбук Про“. Най-добрият компютър в момента, чисто нов. Подарък ти е от мен. Използвай своя, ако искаш, но това бебче… има всички екстри. Ще успееш ли да го подкараш? Сигурно има инструкции за употреба или някаква книжка…
— Ще се оправя.
Подкарването е лесна работа, но може да възникне друг проблем. Ако Ник Маджарян не е натъкмил това красиво черно торпедо, за да го използва като вълшебно огледало, с което да следи какво пише Били, то значи е пропуснал добра възможност. А Ник рядко пропуска добри възможности.
— А, за малко да забравя — казва Хоф и дава на Били още една от лъскавите си визитки и ключа за шкафа над вратата на кухненския бокс. — Паролата за интернета. Мрежата е напълно безопасна. Сигурна е като банков трезор.
„Глупости“, мисли си Били, докато прибира картичката в джоба си.
— Е, това е всичко — казва Джорджо. — Оставяме те да твориш. Да вървим, Кен.
Хоф като че ли не иска да си тръгва, сякаш смята, че има още какво да му покаже.
— Обади ми се, ако нещо ти потрябва, Би… Дейв. Каквото и да било. Нещо за развлечение например? Телевизор? Радио?
Били поклаща глава. На телефона си има голяма музикална колекция, съдържаща основно кънтри музика. През следващите дни ще е доста зает, но ще намери време, за да прехвърли песните на хубавия нов лаптоп. Ако Ник реши да го следи, нека слуша на воля Риба, Уили и „Буйните приятели“ на Ханк-младши. Освен това може пък наистина да седне да пише. На собствения си лаптоп, който никой не следи. Също така ще вземе мерки за защита и на двата — и на новия, и на личния си лаптоп, който му е стар приятел.
Джорджо най-накрая успява да изкара Хоф навън и Били остава сам. Връща се до прозореца и проследява с поглед двете диагонални линии: тази, която води до каменните стълби, и другата, която води до служебния вход. Отново си представя ясно какво ще се случи. Реалните събития никога не се развиват точно така, както си ги представяш, но всеки удар започва с визуализация. В това отношение е като поезия. Променливите, непредвидените отклонения, корекциите: с тях ще се справи в движение, но всичко започва с визуализацията.
Телефонът му избръмчава, че е получил съобщение.
ДжРусо: Извинявай за Х. Знам, че е малко неприятен.
Били С: Ще трябва ли пак да се виждам с него?
ДжРусо: Не знам.
Били би предпочел по-конкретен отговор, но засега трябва да се задоволи с този.
6.
Връща се в новия си дом с новия пропуск на Дейвид Локридж за офис сградата в джоба. Утре ще отиде на работа с новата си кола втора употреба. На верандата, подпрян на вратата, стои чувал тор „Миракъл Гроу“, върху който с тиксо е залепена бележка: „Реших, че може да ти потрябва! Джамал А.“
Били помахва към съседната къща, но няма представа дали някой го вижда; все още е единайсет и половина. Вероятно и двамата Акерман са на работа. Внася чувала вътре, оставя го в коридора и отива с колата до „Уолмарт“, където купува два предплатени мобилни телефона (един, за да го използва, и един резервен) и две флашки, въпреки че една му е предостатъчна; дори да качи пълните съчинения на Емил Зола на тази джаджа, няма да запълни дори малка част от наличната памет.