Импулсивно купува и евтин лаптоп „Олтек“, който прибира в гардероба в спалнята, без да го изважда от кутията. Плаща в брой за телефоните и флашките. За лаптопа плаща с картата „Виза“ на Дейвид Локридж. Няма непосредствени планове за телефоните, може изобщо да не му потрябват. Зависи от стратегията му за бягство, която на този етап все още е съвсем смътна.
На връщане минава през „Бъргър Кинг“, а когато стига до жълтата къща, пред нея стоят две деца с колела. Момче и момиче, едното бяло, другото — чернокожо. Момичето сигурно е дъщерята на Джамал и Корин Акерман.
— Вие ли сте новият ни съсед? — пита момчето.
— Да — отвръща Били и си мисли, че трябва да свикне с идеята, че е нечий съсед. Може дори да се окаже приятно. — Казвам се Дейвид Локридж. Вие кои сте?
— Аз съм Дани Фазио. Това е приятелката ми Шанис. Аз съм на девет. Тя е на осем.
Били стисва ръка на Дани, после и на момичето, което го поглежда срамежливо, когато кафявата му ръчичка се губи в неговата бяла длан.
— Приятно ми е да се запознаем. Как върви лятната ваканция?
— Програмата за лятно четене не е лоша — отговаря Дани. — Дават стикери за всяка прочетена книга. Аз събрах четири. Шанис има пет, но ще я догоня. Отиваме у нас. След обяд с приятели ще ходим да играем монополи в парка. — Момчето посочва. — Шан носи дъската. Аз винаги играя със състезателната кола.
„Деца си играят сами навън в двайсет и първи век — диви се Били. — Виж ти.“ Чак тогава забелязва, че дебелият мъж през две къщи — потник, бермуди, гуменки, изцапани със зелени петна от трева — го следи с поглед. Наблюдава го как се държи с децата.
— Чао, ще се видим — казва Дани и се качва на колелото.
— Ако не, ще си пишем — отговаря Били и двете деца се разсмиват.
Следобед, след кратка дрямка — смята, че му се полага да спи следобед, нали вече е писател — изважда стека бира от хладилника. Оставя го на верандата на семейство Акерман с бележка: „Благодаря за тора — Дейв“.
Тук в квартала всичко върви добре. А в центъра? Май и там. Поне се надява да е така.
Всичко е наред с изключение на Хоф. Мисълта за Хоф не му дава мира.
7.
Вечерта, докато Били тори тревата пред къщата, Джамал Акерман идва с две от бирите, които Били му е оставил следобед. Облечен е със зелен гащеризон с името му, избродирано с жълт конец от едната страна на гърдите и ОТЛИЧНИ ГУМИ — от другата. Води момченце с кутийка пепси в ръка.
— Добър вечер, господин Локридж — поздравява го Джамал. — Този млад господин е синът ми Дерек. Шанис каза, че вече сте се запознали.
— Да, и с едно момче. Дани.
— Благодаря за бирата. А, какво е това? Прилича на ситото за брашно на жена ми.
— Точно това е. Мислех да си купя количка за разпръсване на тор от „Уолмарт“, но за тази пародия на морава… — Поглежда проскубаната полянка и свива рамене. — Не си струва за толкова безнадежден случай.
— Като гледам, ситото върши работа. Може и аз да пробвам. А какво ще правиш със задния двор? Той е доста по-голям.
— Първо трябва да окося тревата, но все още нямам косачка.
— Може да му дадем нашата, нали, татко? — предлага Дерек. Джамал разрошва косата на детето.
— Разбира се.
— Не, няма нужда. Ще си купя. Ако, разбира се, писането потръгне и остана тук по-дълго.
Отиват на верандата и сядат на стъпалата. Били отваря бирата и отпива. Точно това му трябва в момента и той го признава.
— За какво се разказва в книгата? — пита Дерек. Седнал е между двамата мъже.
— Строго секретно — отвръща Били с усмивка.
— Добре, но измислица ли е, или е истинско?
— По малко и от двете.
— Стига толкова — скастря го Джамал. — Не е възпитано да любопитстваш.
Жена излиза от къща в другия край на улицата и тръгва към тях. Към петдесет и пет годишна, прошарена коса, ярко червило. Държи висока стъклена чаша и не върви в съвсем права линия.
— Това е госпожа Келог — снишава глас Джамал. — Вдовица е. Съпругът ѝ почина миналата година. Получи удар. — Той се вглежда замислено в жалкото подобие на морава. — Докато косял тревата, между другото.
— Купон ли правите и мога ли да се присъединя? — пита госпожа Келог. Въпреки че е още на тротоара и към тях не духа вятър, Били усеща, че дъхът ѝ мирише на джин.
— Стига да нямате нищо против да седите на стълбите. — Били става и протяга ръка. — Дейв Локридж.