— Видях го на идване. В един хубав ден, преди Мардж да ме прониже.
— Резервоарът е пълен почти догоре, Били.
— Не ни трябва бензин. Спри отзад. И прибери това в чантата си. — Изпод седалката той изважда пистолета „Смит и Уесън“ на Мардж.
— Не го искам. — Това е самата истина. Алис не иска да докосва огнестрелно оръжие до края на живота си.
— Разбирам те, но все пак го вземи. Не е зареден. Вероятността да се наложи да го извадиш е минимална.
Алис взима пистолета, пъха го в чантата си и завива към задната част на паркинга, където вижда десетина камиона, повечето от които бръмчат тихо.
— Няма труженички. Сигурно спят.
— Какви „труженички“? Проститутки ли? Такива, които се навъртат по паркингите за камиони?
— Да.
— Много очарователно.
— Отиди да се разходиш около камионите, все едно се разхождаш по магазините в мола. Защото отиваш да пазаруваш.
— Няма ли да ме помислят за труженичка?
Този път усмивката, която изниква на лицето му, е онази, която Алис много харесва. Били оглежда сините ѝ джинси, анорака и се спира най-вече на лицето, което не е гримирано.
— Няма начин. Искам да потърсиш камион със спуснат сенник. На него трябва да има нещо зелено, например хартия или целофан. Може и да е панделка на дръжката на вратата. Ако шофьорът е в кабината, се качи на стъпалото и почукай на прозореца. Следиш ли ми мисълта?
— Да.
— Ако шофьорът не те пропъди веднага с жест и свали прозореца, му кажи, че си тръгнала на дълго пътуване, например от източното до западното крайбрежие, а на приятеля ти му се е схванал гърбът. Кажи му, че шофираш ти, но търсиш обезболяващи хапчета, които са по-силни от аспирин или парацетамол за него и някакви стимуланти по-силни от кафе и енергийни напитки за себе си. Разбра ли?
Сега Алис разбира защо е трябвало да изтегли толкова много пари от банкомата.
— Дано да има оксиконтин, но перкосет или викодин също ще свършат работа. Ако има окси, му кажи, че ще му платиш десет за десетки или осемдесет за осемдесетки.
— Не разбирам.
— Десет долара за таблетки от десет милиграма, осемдесет за осемдесет милиграма — те са зелени. Ако се опита да вдигне цената двойно… — Били се намества на седалката и прави гримаса — му кажи да си гледа работата. На теб ти трябва стимулант. Адерол например, още по-добре провигил. Разбра ли?
Алис кимва.
— Първо обаче трябва да отида до тоалетната. Много ми е нервно.
Били кимва и затваря очи.
— Заключи колата. Не съм в състояние да се боря с крадци.
Алис отива до тоалетната, купува закуски и напитки от магазина, после излиза и тръгва да обикаля покрай камионите отзад. Някой ѝ подсвирква. Тя не му обръща внимание. Търси спуснат сенник с нещо зелено на него или развяваща се от дръжката на врата панделка. Намира обаче — тъкмо когато е готова да се откаже — огромен „Петербилт“ със зелен Исус, закачен на таблото. Страх я е, мисли си, че мъжът зад волана или ще ѝ се изсмее, или ще я изгледа все едно е луда, но Били го боли, а тя би направила всичко за него.
Качва се на стъпалото и почуква. Прозорецът се отваря. Мъжът прилича на скандинавец, има червеникаворуса коса и голямо шкембе. Очите му са светлосини. Оглежда я безизразно.
— Ако си закъсала, миличка, се обади на Пътна помощ.
Тя му разказва за приятеля с болките в гърба и за дългото пътуване и казва, че може да плати, ако не е твърде скъпо.
— Откъде да знам, че не си ченге?
Въпросът е толкова неочакван, че тя се разсмива и това го убеждава. Спазаряват се. Алис се разделя с петстотин от осемстотинте долара за десет таблетки оксиконтин от по десет милиграма, една от осемдесет (които Били е нарекъл „зелени“) и десетина оранжеви таблетки адерол. Сигурна е, че шофьорът я е преметнал подобаващо, но не я интересува. Връща се тичешком и усмихната в мицубишито. От една страна, защото изпитва облекчение. От друга, защото е постигнала успех: току-що е осъществила първата си сделка с наркотици. Май наистина се превръща в човек извън закона.
Били е задрямал с отпусната назад глава и брадичка, сочеща към предното стъкло. Лицето му изглежда отслабнало. Наболата по бузите му брада е прошарена тук-там. Той отваря очи, когато Алис почуква на стъклото, и се протяга с мъка да отключи вратите. Налага му се да се подпре на волана, за да се намести отново на седалката, и Алис си мисли, че в това състояние няма да може да измине и няколко километра, а да не говорим да кара през Ню Йорк и Ню Джърси в това натоварено движение.