Выбрать главу

— Намери ли? — пита я, когато тя сяда в колата.

Алис отваря носната кърпа, в която е увила хапчетата. Били поглежда и ѝ казва, че се е справила добре. Това я изпълва с щастие.

— Наложи ли се да извадиш пистолета?

Тя поклаща глава.

— Знаех си, че няма да се наложи. — Той изпива зеленото. — Другите ще ги запазя за после.

— Няма ли да те приспи?

— Не. Приспива им се на онези, които ги използват, за да се друсат. Аз не го използвам с тази цел.

— Дали ще можеш да шофираш? Защото аз мога да опитам…

— Да изчакаме десетина минути, после ще видим.

Чакат петнайсет минути. Тогава Били отваря вратата и казва:

— Да си сменим местата.

Заобикаля колата, без да куца много, и сяда зад волана, без да прави болезнени гримаси.

— Джони Капс беше прав. Тези хапчета са вълшебни. Естествено, това ги прави и толкова опасни.

— Добре ли си?

— Готов съм да шофирам — отвръща Били. — Поне за известно време.

Изкарва колата от задната част на паркинга, където спят големите камиони, и излиза на магистралата, като се намества плавно между пикап, дърпащ ремарке с лодка, и боклукчийски камион. Алис си мисли, че ако тя караше, щеше да чака удобен момент да се включи в движението поне няколко минути, докато зад нея се трупат коли и натискат клаксони бясно, а когато най-накрая успееше да излезе на магистралата, някой щеше да я блъсне отзад. Бързо вдигат сто, а Били уверено се провира между по-бавните коли. Алис чака хапчетата да нарушат ритъма му. Това не се случва.

— Пусни радиото, за да чуем новините — казва той. — Пробвай 1010 WINS.

Съобщават за теч на газопровод в Северна Дакота, самолетна катастрофа в Тексас и стрелба в училище в Санта Клара. Не се споменава нищо за убийството на медиен магнат в имението му в Монток Пойнт.

— Това е добре — казва Били. — Трябва ни колкото се може по-голяма преднина.

„Определено бягаме от закона“, мисли си Алис.

Докато небостъргачите на Ню Йорк се покажат на хоризонта, Били пак е започнал да се поти, но продължава да шофира спокойно и уверено. Минават през тунела Линкълн и навлизат в Ню Джърси. С помощта на Алис, която му чете инструкциите от джипиеса, Били стига до магистрала 1-80. Не успява да издържи чак до границата с Пенсилвания и спира на малка отбивка за отдих в Нетконг.

— Аз съм дотук — казва. — Твой ред е. Изпий един адерол сега и още два към четири часа, когато започнеш да се уморяваш. После продължавай, докато можеш. Опитай се да изкараш докъм десет. Тогава ще сме изминали почти хиляда и триста километра.

Алис поглежда оранжевото хапче.

— Как ще ми се отрази?

Били се усмихва.

— Добре. Довери ми се.

Тя гълта хапчето. Били се измъква бавно от колата, успява да заобиколи мицубишито до предния капак, но тогава се олюлява и трябва да се подпре. Алис слиза бързо и го подхваща.

— Много ли те боли?

— Не чак толкова — отвръща той, но Алис го гледа настойчиво и той добавя: — Всъщност съм доста зле. Ще седна отзад и ще се опитам да се поопъна. Дай ми две таблетки оксиконтин от по десет милиграма. Може би ще успея да заспя.

Алис му помага да стигне до задната врата и да се качи. Иска да вдигне ризата му и да огледа кожата около лепенката, но той не ѝ позволява и тя не настоява повече, от една страна, защото знае, че Били иска да тръгват по-бързо, и от друга, защото гледката никак няма да ѝ се понрави.

Хапчето действа. Отначало Алис си мисли, че си въобразява, но ускоряването на пулса ѝ не е въображаемо, нито начинът, по който зрението ѝ се избистря. Покрай тухлената тоалетна расте трева и Алис вижда сянката, която хвърля всяко отделно стръкче. Подухвана от вятъра торбичка от чипс изглежда — няма по-точна дума — невероятно вкусна. Установява, че вече иска да шофира, иска да почувства как мицубишито лети по пътя.

Били или ѝ е прочел мислите, или знае от опит как адеролът ще подейства на момиче, което не е приемало по-силен стимулант от кафе.

— Не вдигай повече от сто — заръчва ѝ. — Най-много сто и десет, ако се наложи да изпревариш някой камион. Не искаме някоя патрулка да ни спре, нали?

— Добре.

— Да потегляме.

5.

— Потеглихме — казва Алис. — Устата ми пресъхна и изпих моята диетична кола и неговия спрайт, но не ми се допишка страшно дълго време. Сякаш пикочният ми мехур беше останал на паркинга за камиони.

— Адеролът действа така — отбелязва Бъки. — Сигурно не си била и гладна.

— Да, но знаех, че трябва да ям. Спрях към три следобед, за да купя сандвичи. Били остана в колата. Спеше и не исках да го будя.