— Намери ли? — пита я, когато тя сяда в колата.
Алис отваря носната кърпа, в която е увила хапчетата. Били поглежда и ѝ казва, че се е справила добре. Това я изпълва с щастие.
— Наложи ли се да извадиш пистолета?
Тя поклаща глава.
— Знаех си, че няма да се наложи. — Той изпива зеленото. — Другите ще ги запазя за после.
— Няма ли да те приспи?
— Не. Приспива им се на онези, които ги използват, за да се друсат. Аз не го използвам с тази цел.
— Дали ще можеш да шофираш? Защото аз мога да опитам…
— Да изчакаме десетина минути, после ще видим.
Чакат петнайсет минути. Тогава Били отваря вратата и казва:
— Да си сменим местата.
Заобикаля колата, без да куца много, и сяда зад волана, без да прави болезнени гримаси.
— Джони Капс беше прав. Тези хапчета са вълшебни. Естествено, това ги прави и толкова опасни.
— Добре ли си?
— Готов съм да шофирам — отвръща Били. — Поне за известно време.
Изкарва колата от задната част на паркинга, където спят големите камиони, и излиза на магистралата, като се намества плавно между пикап, дърпащ ремарке с лодка, и боклукчийски камион. Алис си мисли, че ако тя караше, щеше да чака удобен момент да се включи в движението поне няколко минути, докато зад нея се трупат коли и натискат клаксони бясно, а когато най-накрая успееше да излезе на магистралата, някой щеше да я блъсне отзад. Бързо вдигат сто, а Били уверено се провира между по-бавните коли. Алис чака хапчетата да нарушат ритъма му. Това не се случва.
— Пусни радиото, за да чуем новините — казва той. — Пробвай 1010 WINS.
Съобщават за теч на газопровод в Северна Дакота, самолетна катастрофа в Тексас и стрелба в училище в Санта Клара. Не се споменава нищо за убийството на медиен магнат в имението му в Монток Пойнт.
— Това е добре — казва Били. — Трябва ни колкото се може по-голяма преднина.
„Определено бягаме от закона“, мисли си Алис.
Докато небостъргачите на Ню Йорк се покажат на хоризонта, Били пак е започнал да се поти, но продължава да шофира спокойно и уверено. Минават през тунела Линкълн и навлизат в Ню Джърси. С помощта на Алис, която му чете инструкциите от джипиеса, Били стига до магистрала 1-80. Не успява да издържи чак до границата с Пенсилвания и спира на малка отбивка за отдих в Нетконг.
— Аз съм дотук — казва. — Твой ред е. Изпий един адерол сега и още два към четири часа, когато започнеш да се уморяваш. После продължавай, докато можеш. Опитай се да изкараш докъм десет. Тогава ще сме изминали почти хиляда и триста километра.
Алис поглежда оранжевото хапче.
— Как ще ми се отрази?
Били се усмихва.
— Добре. Довери ми се.
Тя гълта хапчето. Били се измъква бавно от колата, успява да заобиколи мицубишито до предния капак, но тогава се олюлява и трябва да се подпре. Алис слиза бързо и го подхваща.
— Много ли те боли?
— Не чак толкова — отвръща той, но Алис го гледа настойчиво и той добавя: — Всъщност съм доста зле. Ще седна отзад и ще се опитам да се поопъна. Дай ми две таблетки оксиконтин от по десет милиграма. Може би ще успея да заспя.
Алис му помага да стигне до задната врата и да се качи. Иска да вдигне ризата му и да огледа кожата около лепенката, но той не ѝ позволява и тя не настоява повече, от една страна, защото знае, че Били иска да тръгват по-бързо, и от друга, защото гледката никак няма да ѝ се понрави.
Хапчето действа. Отначало Алис си мисли, че си въобразява, но ускоряването на пулса ѝ не е въображаемо, нито начинът, по който зрението ѝ се избистря. Покрай тухлената тоалетна расте трева и Алис вижда сянката, която хвърля всяко отделно стръкче. Подухвана от вятъра торбичка от чипс изглежда — няма по-точна дума — невероятно вкусна. Установява, че вече иска да шофира, иска да почувства как мицубишито лети по пътя.
Били или ѝ е прочел мислите, или знае от опит как адеролът ще подейства на момиче, което не е приемало по-силен стимулант от кафе.
— Не вдигай повече от сто — заръчва ѝ. — Най-много сто и десет, ако се наложи да изпревариш някой камион. Не искаме някоя патрулка да ни спре, нали?
— Добре.
— Да потегляме.
5.
— Потеглихме — казва Алис. — Устата ми пресъхна и изпих моята диетична кола и неговия спрайт, но не ми се допишка страшно дълго време. Сякаш пикочният ми мехур беше останал на паркинга за камиони.
— Адеролът действа така — отбелязва Бъки. — Сигурно не си била и гладна.
— Да, но знаех, че трябва да ям. Спрях към три следобед, за да купя сандвичи. Били остана в колата. Спеше и не исках да го будя.