Бъки се съмнява, че Били е спял с оглед на вътрешния кръвоизлив и разпространяващата се инфекция, но премълчава този факт.
— Изпих още две хапчета и продължих да карам. Спряхме да пренощуваме в малък мотел — от любимите ни — край Гари, Индиана. Били вече се беше събудил, но ме накара аз да се регистрирам на рецепцията. Наложи се да му помогна да стигне до стаята. Едва ходеше. Казах му пак да пие оксиконтин, но той отвърна, че ще си запази таблетките за утре. Сложих го да легне и огледах раната. Той не искаше, но вече беше прекалено немощен и не успя да ме спре.
Гласът на Алис не потрепва, докато разказва, но тя не спира да бърше очи с ръкава на пуловера си.
— Почерняла ли беше? — попита Бъки.
Алис кимва.
— Да. И се беше подула. Увещавах го да повикаме лекар, но той отказа. Казах му, че ще повикам лекар и той не може да ме спре. Той отвърна, че това е вярно, но ако повикам линейка, има голяма вероятност да прекарам трийсет или четирийсет години в затвора. Вече бяха съобщили за убийството на Клърк по новините. Как мислиш, дали просто се е опитвал да ме сплаши?
Бъки поклаща глава.
— Опитвал се е да те предпази. Ако полицаите — и федералните агенти, ФБР със сигурност се е включило в разследването — установят, че имаш връзка със случилото се в имението на Клърк, ще влезеш на топло за много дълго време. А щом полицаите открият, че си била с Били в хотел „Хаят“, ще направят връзката с убийството.
— Да ме успокоиш ли се опитваш?
Бъки я поглежда раздразнено.
— Естествено, но също така ти казвам истината. — Смълчава се за миг. — Той кога умря, Алис?
6.
И двамата не успяват да мигнат, Били, защото изпитва болка, която сигурно е непоносима, а Алис, защото още е под въздействието на стимулиращи хапчета, с каквито организмът ѝ досега не се е сблъсквал. Към четири и половина сутринта, дълго преди зазоряване, Били ѝ казва, че трябва да тръгват. Казва ѝ, че ще трябва да му помогне да стигне до колата и иска това да стане преди всички да са се събудили.
Той изпива четирите останали оксиконтина и отива до тоалетната. Алис влиза след него. Почистил е по-голямата част от кръвта, но е останала малко по ръба на тоалетната чиния и по плочките. Алис я избърсва и изнася найлоновата торба, когато излизат: така разсъждава човек, който бяга от закона.
Хапчетата вече са започнали да действат, но въпреки това им отнема почти десет минути, докато стигнат до колата, защото Били трябва да си почива на всеки две-три крачки. Той се е облегнал тежко на нея и пъшка като човек, който току-що е завършил маратонско бягане. Дъхът му вони. Алис се ужасява, че ще припадне и ще трябва да го влачи (защото не може да го носи), но в крайна сметка успяват да се доберат.
Бавно, с поредица тихи изскимтявания, които я плашат, Били успява да пропълзи на задната седалка. Но когато се настанява удобно, доколкото може, и обляга глава на едната си ръка, успява да се усмихне изненадващо лъчезарно.
— Проклетата Мардж. Ако ме беше улучила само сантиметър по-наляво, щяхме да избегнем всички тези усложнения.
— Проклетата Мардж — съгласява се Алис.
— Дръж не повече от сто, освен когато изпреварваш. Към сто и десет, когато стигнем до Айова и Небраска. Не искаме да ни спре някоя патрулка.
— Никакви патрулки, разбрано — отвръща тя и козирува.
Той се усмихва.
— Обичам те, Алис.
Алис изпива два адерола. Замисля се и глътва и трети. После потегля.
Магистралата, идваща от Чикаго, е отвратителна, по шест или осем ленти във всяка посока, но с помощта на адерола Алис се движи безстрашно. Западно от града движението се разрежда и минават покрай градове като Ласал, Принстън, Шефилд, Анауан. Сърцето ѝ бие силно и равномерно в гърдите. Настъпила е газта и се носи по пътя като тираджия в кънтри песен. От време на време вдига очи към огледалото за обратно виждане към сгушената на задната седалка фигура. Когато подминават Давънпорт и навлизат в ширналите се равнини на Айова, чиито полета сега са сиви и притихнали в очакване на зимата, Били започва да говори. Безсмислени брътвежи; най-смислените приказки на света. „Лута се в мрака — мисли си тя. — Лута се в мрака, боли го и търси изход. О, Били, ужасно съжалявам.“
Често споменава Кати. Казва ѝ да не пече сладките, да изчака мама да се прибере и да ѝ помогне. Казва ѝ, че Боб Рейнс е пострадал и ще се прибере вкъщи разярен. Казва, че Корин го е защитила, единствено тя. Говори за Шан. Нещо за някакво стрелбище. Говори за някой си на име Дерек и за някой си на име Дани. Казва на тези призраци, че няма да ги остави да спечелят само защото са деца. Май говори за монополи, защото им казва да побързат и да хвърлят заровете, както и че си струва да вложат пари в железопътните линии, но не и в комуналните услуги. Веднъж надава вик, който я стряска и тя завърта рязко волана. „Не влизай там, Джони — вика той, — зад вратата има чалма, първо хвърли димка и го изкарай навън.“ Говори за Пеги Пай, момичето от дома за сираци, където го настанили, след като майка му изгубила делото за попечителство. Казва: „Само боята държи тази съборетина да не рухне“. Говори за момичето, по което си падал, като понякога я нарича Рони, а друг път Робин, което Алис знае, че е истинското ѝ име. Казва нещо за кабриолет „Мустанг“ и за някакъв джубокс („Свири по цяла вечер, ако го натиснеш на точното място, помниш ли, Так?“), говори как е загубил половината от палеца на крака си и за изгубената бебешка обувка, за Бъки и Алис и за някаква жена на име Терез Ракен. Често се връща на темата за сестра си и за полицая, който го отвел в Къщата на вечната боя. Говори за хиляди коли с блещукащи на слънцето предни стъкла. Казва, че са разбита красота. Припомня си целия си живот на задната седалка на тази открадната кола и сърцето на Алис се къса.