Най-сетне той се смълчава и отначало тя си мисли, че е заспал, но третия или четвъртия път, когато поглежда в огледалото и го вижда да лежи неподвижно, с колене, присвити към гърдите, си мисли, че е мъртъв.
Вече са в Небраска. Тя слиза от магистралата на изхода за Хемингфорд Хоум и продължава по двулентов междуградски път, прав като опънат конец, между издигащи се от двете му страни стени от царевица, която е приключила за тази година. Денят гасне. Изминава километър и половина и стига до черен път, по който завива и кара достатъчно дълго, за да не се вижда от асфалтовия път. Слиза и отваря задната врата. В първия миг изпитва облекчение, защото Били я гледа, но в следващия се ужасява, защото ѝ хрумва, че може да е умрял с отворени очи. Тогава той примигва.
— Защо спряхме?
— Трябва да се разтъпча. Как си, Били?
Глупав въпрос, но какво друго да го пита? Знаеш ли коя съм, или ме мислиш за мъртвата си сестра? Дойде ли вече на себе си, или ще продължиш да бълнуваш? Твърде късно ли е? Алис смята, че знае отговора на този въпрос.
— Помогни ми да седна.
— Не знам дали е добре…
— Помогни ми да седна, Алис.
Значи я е познал. И е в съзнание, поне засега. Тя го хваща за ръцете и му помага да седне и да спусне крака върху безименния черен път в градче на име Хемингфорд Хоум. В планината в Колорадо сигурно вече почти се е стъмнило. Тук в равнината обаче следобедът преминава бавно във вечер, въпреки че е ноември. Тук червеният залез огрява царевицата, която шумоли и въздиша на лекия вятър. Ръцете му са горещи, а лицето му пламти. По устните му е избил херпес от високата температура.
— С мен е свършено.
— Не, Били. Не. Дръж се. Ще ти дам два оксиконтина, а са ми останали и два адерола. Мога да карам цяла нощ.
— Не.
— Мога да се справя, Били. Наистина.
Той клати глава. Алис още го държи за ръцете. Мисли си, че ако го пусне, той ще падне по гръб на седалката и ризата му ще се вдигне и тя ще види корема му, който вече е сивкавочерен с червени следи от инфекцията, пъплещи нагоре по гърдите му. До сърцето.
— Чуй ме сега. Слушаш ли ме?
— Да.
— Спасих те, когато онези мъже те зарязаха на улицата, нали? Сега отново те спасявам. Поне се опитвам. Бъки каза, че ти ще ме следваш, докато не те пропъдя, и ако не го направя, ще те съсипя. Прав е.
— Не си ме съсипал, ти ме спаси.
— Тихо. Още не си съсипана, това е най-важното. Ще се оправиш. Знам, защото когато те попитах как се чувстваш относно случилото се с Клърк, ти каза, че се стараеш. Разбрах какво имаш предвид, знам, че се стараеш да го преодолееш и след време ще успееш да забравиш. Освен в сънищата си.
Червената светлина на залеза блести, блести. Обагря царевицата. Тук е толкова тихо, а ръцете му горят в нейните.
— Клърк викаше, нали?
— Да.
— Викаше, че го боли.
— Престани, Били, ужасно е, а трябва да се върнем на маги…
— Може би си е заслужил да го боли, но когато причиняваш болка, тя оставя белег. Не на тялото, на душата. Така и трябва, защото да причиниш болка на някого, да убиеш някого, подобна постъпка трябва да се помни. Казвам ти го от опит.
Кръв се стича от ъгълчето на устата му. Не, и от двете ъгълчета. Алис се отказва от опитите да го накара да замълчи. Знае, че това е предсмъртната му реч и нейна работа е да го слуша, докато може да говори. Затова не казва нищо дори когато той заявява, че е лош човек. Не му вярва, но сега не му е времето да спори.