— Отиди при Бъки, но не оставай дълго при него. Той ще се грижи за теб, но той също е лош човек. — Били се закашля и от устата му пръска кръв. — Би могъл да ти помогне да започнеш нов живот като Елизабет Андерсън, ако това искаш. Има пари… в сметката на фиктивно лице на име Едуард Удли. Има пари и в Банката на Бимини на името на Джеймс Линкълн. Ще запомниш ли?
— Да. Едуард Удли. Джеймс Линкълн.
— Бъки има паролите и всички данни. Той ще ти обясни как да прехвърлиш парите в своя собствена сметка, за да не привлечеш вниманието на данъчните. Това е важно, защото именно така има най-голяма вероятност да те хванат. Недекларираните доходи са като капан. Раз…
Още кашляне. Още кръв.
— Разбираш ли?
— Да, Били.
— Част от парите са за Бъки. Останалите са за теб за колеж и за да започнеш нов живот. Той ще се погрижи за теб. Разбираш ли?
— Да. А сега полегни.
— Добре, но ако решиш да караш цяла нощ, има опасност да катастрофираш. Потърси на телефона си най-близкия град, достатъчно голям, че да има „Уолмарт“. Паркирай на мястото, отделено за каравани. Наспи се. Така утре сутринта ще си свежа и ще стигнеш при Бъки в късния следобед. Горе в планината. Планината ти харесва, нали?
— Да.
— Обещай ми.
— Обещавам да спра през нощта.
— Колко много царевица — казва той, вперил поглед зад гърба ѝ. — И слънцето. Чела ли си някоя книга на Кормак Маккарти?
— Не, Били.
— Препоръчвам ти „Кървав меридиан“. — Той ѝ се усмихва. — Проклетата Мардж, а?
— Да. Проклетата Мардж.
— Написах паролата за лаптопа на листче и го пъхнах в чантата ти.
Тогава пуска ръцете ѝ и пада назад. Алис го хваща за прасците и успява да вкара краката му в колата. И да го боли, той не дава знак. Гледа я.
— Къде сме?
— В Небраска, Били.
— Как стигнахме дотук?
— Няма значение. Затвори очи. Почини си.
Той се намръщва.
— Робин? Ти ли си това?
— Да.
— Обичам те, Робин.
— И аз те обичам, Били.
— Да слезем в мазето и да видим дали са останали ябълки.
7.
В печката отново изпуква цепеница. Алис става, отива до хладилника и си взима бира. Отваря бутилката и я изпива до половината.
— Това беше последното, което ми каза. Когато паркирах на мястото за каравани пред „Уолмарт“ в Киърни, още беше жив. Знам, защото го чувах, че диша. Тежко. Когато се събудих в пет сутринта, беше мъртъв. Искаш ли бира?
— Да. Благодаря.
Алис му занася бира и сяда. Изглежда уморена.
— „Да слезем в мазето и да видим дали са останали ябълки.“ Сигурно ме е помислил за Робин или за стария си приятел Гад. Не са кой знае какви последни думи. Животът щеше да е по-хубав, ако беше написан от Шекспир, така смятам аз. Въпреки че… като се замислиш за „Ромео и Жулиета“… — Алис допива бирата и бузите ѝ малко поруменяват. Според Бъки изглежда по-бодра.
— Изчаках „Уолмарт“ да отвори, влязох и купих разни неща — одеяла, възглавници, май и спален чувал.
— Да — казва Бъки. — Спален чувал.
— Увих го и се върнах на магистралата. Карах с не повече от два-три километра над разрешената скорост, точно както той ми заръча. Веднъж в Колорадо една патрулка на щатската полиция ме настигна с пуснати лампи и си помислих, че с мен е свършено, но тя профуча покрай мен и продължи напред. Пристигнах тук. И го погребахме заедно с повечето му вещи. Те не бяха много. — Алис се замисля. — Но не прекалено близо до лятната къща. Той не я харесваше. Работеше там, но каза, че не му харесва.
— На мен ми каза, че там витаят призраци. Сега какво ще правиш, скъпа?
— Ще се наспя. Непрекъснато ми се спи. Мислех си, че ще се оправя, когато завърша историята, но… — Тя свива рамене и става. — По-късно ще реша. Знаеш ли какво е казала Скарлет O’Xapa?
Бъки Хенсън се усмихва.
— „Утре ще му мисля, та нали и утре е ден!“
— Точно така. — Алис тръгва към вратата на спалнята, в която прекарва почти цялото време, откакто се е завърнала, в писане и спане, но се обръща. Усмихва се. — Бас държа, че на Били тази реплика хич нямаше да му хареса.
— Може и да си права.
Алис въздъхва.
— Не мога да я публикувам, нали? Книгата имам предвид. Дори като roman à clef. Дори след пет или десет години. Няма смисъл да се залъгвам.
— Вероятно — съгласен е Бъки. — Все едно Д. Б. Купър да напише автобиография и да я озаглави „Ето как го направих“.
— Не знам кой е този.
— Никой не знае, там е работата. Някакъв тип, който отвлякъл самолет, взел един куп пари, скочил с парашут и изчезнал. Горе-долу като Били в твоята версия на историята.