— Как мислиш, той би ли се зарадвал, че го оставих жив?
— Страшно би му харесало, Алис.
— И аз така мисля. Ако можех да я публикувам, знаеш ли как бих я озаглавила? „Били Съмърс: Историята на един изгубен човек“. Как ти се струва?
— Струва ми се изключително подходящо.
8.
През нощта вали сняг, натрупва само няколко сантиметра и в седем, когато Алис става, вече е спрял. Утринното небе е толкова ясно, че изглежда почти прозрачно. Бъки още спи; чува хъркането му дори през вратата на спалнята. Тя слага да се вари кафе, донася дърва от купа пред къщата и пали печката. Дотогава кафето вече е готово и тя изпива една чаша, след което си облича плато, обува ботуши и си слага плетена шапка, която покрива ушите ѝ.
Влиза в стаята си, докосва лаптопа на Били, после взима книгата, оставена до него, и я пъхва в задния джоб на джинсите си. Излиза навън и поема по пътеката. В пресния сняг има отпечатъци от копита на елени, много на брой, и от причудливите стъпки с форма на длан на един или два енота, но снегът пред лятната къща е учудващо непокътнат. Елените и енотите са решили да заобиколят колибата отдалеч. Алис също я заобикаля.
Недалеч от края на пътеката има стара черна топола с разцепен ствол. Ориентира се по нея. Навлиза в гората и започва да брои крачките си тихичко. Бяха двеста и десет в деня, когато донесоха Били тук, но тъй като тази сутрин е малко хлъзгаво, отброява двеста и четирийсет, преди да стигне до полянката. Трябва да се покатери през един паднал бор, за да стигне до нея. По средата на полянката има квадрат кафява пръст, върху който са поръсили борови иглички и паднали листа. Въпреки това и дори под прясно навалелия сняг си личи, че е гроб. „Времето ще го заличи“, уверил я е Бъки. Той твърди, че до другия ноември някой турист ще мине през него, без да подозира какво има отдолу.
— Макар тук да не идват туристи. Тази земя е моя и съм наслагал табели. Навярно, докато ме е нямало, някои са се възползвали, например, за да минат по пътеката и да отидат да видят мястото, където се е издигал хотел „Панорама“, но сега съм тук и възнамерявам да остана дълго. Благодарение на Били съм пенсионер. Сега съм обикновен стар планинец. Има хиляди като мен оттук до Западния склон, пускат си косата да расте на воля и слушат стари песни на Степънулф.
Сега Алис застава до гроба и казва:
— Здравей, Били. — Струва ѝ се съвсем естествено да говори с него. Не е била сигурна дали ще е така. — Довърших историята ти. Но промених края. Според Бъки ти не би имал нищо против. Записах я на същата флашка, която си използвал, когато си я започнал в онази офис сграда. Когато отида във Форт Колинс, ще наема сейф и ще я сложа в него заедно с личните ми документи на Алис Максуел.
Връща се до поваления бор и сяда на него, като преди това изважда книгата от джоба си и я слага в скута си. Тук е приятно. Спокойно е. Преди да увият тялото с брезент, Бъки му е направил нещо. Не каза какво, но е обяснил, че няма да мирише много, когато отново стане топло, даже никак. Животните нямало да го безпокоят. Обясни, че така правели едно време в епохата на дървените каруци и сребърните мини.
9.
— Реших да уча във Форт Колинс. В Университета на Колорадо. Гледах снимки, там е много красиво. Помниш ли, че ме попита какво искам да уча? Отговорих история, може би социология, дори драма. Твърде много се срамувах да ти кажа с какво искам да се занимавам наистина, но ти сигурно се досещаш. Сигурно си се досетил още тогава. Обмислях го, докато бях в гимназията, защото английският език ми беше най-силният предмет, но след като завърших историята ти, вече ми се струва постижимо.
Алис спира, защото останалото ѝ е трудно да изрече на глас, дори когато е сама. Струва ѝ се претенциозно. Майка ѝ би казала: „Много се надценяваш“. Но трябва да го изрече, дължи му го.
— Искам и аз да пиша истории.
Отново млъква и избърсва очите си с ръкав. Тук е студено. Но тишината е пълна. Толкова рано сутрин дори враните спят.
— Докато го правех, докато… — Поколебава се. Защо ѝ е толкова трудно да изрече думата? Защо? — Докато пишех, забравих за тъгата. Забравих да се тревожа за бъдещето. Забравих къде се намирам. Нямах представа, че това е възможно. Можех да си представя, че съм в мотел „Спри и почини“ край Давънпорт, Айова. Само че не беше просто фантазия, макар подобен мотел да не съществува. Виждах облицованите с ламперия стени и синята покривка на леглото, и чашата в банята с целофанената опаковка с надпис ДЕЗИНФЕКЦИРАНА ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ. Но не това беше най-важното.